АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Етноси

Понеделниците на Мандрица
Искра Ценкова

Преди повече от триста години те пристигат по нашите земи, за да спасят християнската си вяра. Уникалните кирпичени къщи на единственото запазено у нас албанско село бавно се рушат и гаснат

 

                         Войводата току-що е свил поредната си домашно приготвена цигара и пуфка сладко лютивия й дим

 

ГЕНЕЗИС 

В една от най-югоизточните гънки на Родопите, на половин час път пеша от гръцката граница, скупчено около десния бряг на Бяла река, все още диша с комини единственото запазено и до днес у нас албанско село. От някогашните 600 къщи и техните 3 хиляди обитатели днес в Мандрица живеят само около 70-ина старци, които все още говорят помежду си един странен език, пренесен по тия земи от предците им. Както самите те твърдят, приказката им е смесица от архаичен албански, с гръцки, турски, български и дори цигански приказки. Днес местните могат само да гадаят кога и как точно се е зародило селото. Вероятно това е станало някъде в края на ХVII век, тъй като първата им черква е построена през 1708 г. Предполага се, че малко след като се позамогнали, предците им вдигнали храма в селските гробища край гората и го нарекли "Света Неделя". Тая черква и до днес е запазена, а под най-стария надгробен камък според легендата са заровени костите на Христо, най-големия от тримата братя, основали селото. На няколко крачки от него се издига вековен дъб, а жените и до днес прикадяват дънера му в чест на предците си. Преданието разказва, че за да не бъдат потурчени, тримата братя овчари приели да снабдяват с продоволствие турската войска и я последвали на изток. Предоволен от тях, беят им дал и земя - колкото могат да обиколят от изгрев- до залез-слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село било освободено от данъци, а на това място турци да не се заселват. Братята се оженили за българки и така създали селото. Местните обаче не вярват на тая легенда. Не може един език да се запази и до днес, пренесен през вековете само от трима албанци, женени за местни. Езикът се предава по майчина линия, тъй като жените гледат и възпитават децата. Много по-вероятно е няколко рода да са се преселили тъдява.
Всички в Мандрица обаче са убедени, че корените им тръгват от Южна Албания, или по-точно от село Вискуки, Корчанско. Някога Вискуки е било много голямо селище с 24 черкви и епархия. Ревностни и непокорни християни жителите му не склонили глави пред турския ятаган, не приели мюсюлманската вяра, заради което били жестоко наказвани. Няколко пъти турците опожарявали до основи Вискуки, а хората се разпръсквали по различни краища на Балканския полуостров.
Според изследователите присъствието на православни албанци у нас се регистрира в още няколко села на Североизточна България - в Търновско, Русенско, Разградско и Варненско. Албанци католици пък може да се срещнат в Монтанско. Макар и в чуждоезикова среда, всички  те и до днес са съхранили своя език и култура. Нямат четмо и писмо, затова изписват думите си на кирилица. Такива албански села има и в Турция, и в Гърция.  

 

 

"Прехвърлиш ли тоя хълм, и си в Гръцко. Оттатък него тече Луда река. Водите й са пълни с живот. Гребеш от водата сребърни рибета, пълниш торбата и пак се връщаш в Българско. Колко гръцка риба съм изял, колко комшийско узо съм изпил...", присвива очи Войводата, докато навива в книжка домашно накълцан тютюн. Плюнчи крайчеца на папируса и задимява кротко. За никъде не бърза. Пак е понеделник, изпухква лютиво кълбо дим срещу ни. Как така понеделник, поправяме стареца. Вторник е. Не-е, понеделник е, бърчи набраздено чело Войводата и доказва. Откакто се е споминала жена му Кръстинка, а дечурлигата се пръснали по градовете, времето не помръдва. Обърнеш се назад - събота, неделя. Напред - вторник, сряда... Ама не идват. И така вече цели пет-шест години.

Тия книжки, дето увива в тях тютюна, са купешки, ама понеже са кратки, той ги лепи с кисело мляко една за друга. Така пести пари от тютюн. "Всяко нещо в тоя живот си има чалъм", казва старецът с навирен на чело калпак, с шаячни войнишки панталони и засукан пожълтял мустак. Стиска в ръце леко килната настрани пръстена чаша с домашно кафе, загледан в родното си село и обяснява. Недъгав е. Дясната му ръка е саката още от дете, но затова пък Господ му е дал сила - колкото за цяла рота мъже. Името му е Димитър, ама навремето бил луда глава и голям фукара.

 

Маси и столове вдигал със зъби във въздуха

По две кила ракия наведнъж изпивал. Цяло село върви след него и чака да падне, а той - прав като свещ. В пояса му забучени по няколко чифтета. Птица в полет уцелвал - нищо, че е сакат. Де го онова време... Де ги ония нагиздени мандришки моми. Дойде ли празник, да надянат цветни албански носии - с черни сукмани, жълти, сини и зелени. Боите им да лъщят на слънцето, а отзад на сукмана ококорили по три бели петна - като очи. Мине мома, замине. Мъж ли си, обръщаш глава подире й, залепяш очи в зъркелите под кръста й. Хубавици. Престилките им обточени с гайтани. А салтамарки с провесени криле отстрани, тупкат над пазвите им, ще хвръкнат. Същински ангели. Да гледаш, гледаш и пак да се ненагледаш. Той обаче цял живот освен Кръстинка друга така и не пожелал. Навремето трябвало да я краде. Нали бил сакат. Наборите му отишли войници, а той - чобанин при чорбаджията. С тая почупена ръка никоя мома не искала да го погледне. Та се наложило да си окраде Кръстинка. Легнала му била на сърцето. Това врабче гледай да не го изтървеш, посъветвала го баба Елена пезевенката. Кротко, измъчено момиче, природено, в очи ще те гледа. Шест дни ходел като замаян след овците, на седмия решил да я краде. Отишъл в гората, вдигнал колиба от шума, грабнал пищова и я подмамил да му донесе вода от кладенчето по жътва. Дошло момичето, напил й водата от стомната и я грабнал под мишница. А тя малка, слабичка колкото яре. Отнесъл я в колибата. Ей го пищова, рекъл й. Утре тук ще дойдат полицаи, цялата ти фамилия. Кажеш ли, че съм те крал, и двамата умираме. Ще кажеш: Аз го обичам и му пристанах. А сега повтори. Веднъж, дваж, 50 пъти изрекла това, що й заръчал, та да не сбърка пред аскерите. Така се оженили. Четири години деца нямали. После се родила дъщерята, след нея и синът. Цели 51 години изживели с Кръстинка заедно. Хубава жена излязла. Добра, хрисима. Никога не вдигнал ръка над нея, друга жена до края на живота си не поискал.

 

Тоя ден Мандрица се е разшетала и разтропала още по първи петли. Двоен празник е.

Хем е св. Варвара, хем е ден за изкупуване на тютюна

Натоварили конски и магарешки каруци с тежки ароматни бали, колцината останали местни тютюнопроизводители пристигат един след друг и редят на кантар труда си. Чорбаджията взима бадева тютюна. Миналата година килото вървяло по четири лева, а в магазина един пакет цигари се продава за два.

"Къде е Киро на Кирия, тръгнал без антерия", римува по навик Войводата.

Тая година е сушава, та и тютюнът съвсем изгорял. Добре, че днес грее слънце, казват мъжете, докато разтоварват балите с цвят на опушено злато. При хубаво време листата се отпускат. Сега са се поналели и ще тежат повече. При студ тютюнът се свива, олеква. Мъката само не може да ти плати. Едно време цялото село гледало тютюн. Прехранвало се и с отглеждане на буби. Затова и къщите му са такива големи, трикати, дълги като училища - за да има място за бубите. Едно семейство изкарвало по 400 кила пашкули. Имали си и фурни, в които ги печели, защото, ако не изпечеш пашкула, какавидата излиза и го разваля. Сега вече никой не гледа буби, а огромните черничеви дървета отдавна са изрязани. От онова време им е останала само една поговорка:

"Който сее черници, ще спечели жълтици

Който храни буби, капитал не губи." Но пашкулопроизводството не давало целогодишен поминък. Затова мъжете отивали в Одринско, за да работят като зидари, и се завръщали едва наесен. Топлият климат благоприятствал и отглеждането на сусам, а в селото работели 10 техани, които задоволявали и съседните околии.

Пълните някога високи кирпичени къщи днес са посърнали, пусти, полусрутени. Приличат на изоставени лястовичи гнезда. Как ли са ги строили някога бащите и дедите им само от кал и камък? Сто години са издържали, а сега едно духване им трябва, за да се сронят на прах. Едва се крепят стариците. Килнали са се на една страна. Кожата им се е набръчкала, покривите им са се свлекли, керемидите - отлюспили. Гледат с празни очи и мълчат.

 

Няма с кого дума да си продумаш по цял ден, казва бившата зъболекарка Евдокия Москова, докато ни развежда из големия си дом, за да ни покаже уникалните дървени тавани, които в тоя край са редени от махагоново дърво, докарано чак от далечна Америка до Дедегач и оттам с кирия на мулета и волски коли. Разказва ни и следната история. Някъде по време на Балканската война башибозукът опожарил до основи съседното село Сив кладенец и се готвел да изгори и Мандрица. Селото е спасено от една жена, която, като видяла виещите се в небето облаци, смъкнала забрадка, разпуснала коси и още преди да е стигнала селото, закрещяла обезумяла: Аскерът идва, бягайте! Така Мандрица оцеляла. Половината от жителите й забягнали в Гръцко. Там, на около 30-ина километра от Солун, създали ново село. И от мъка по родния край му дали името Мандрес.

За да не изчезва езикът на прадедите й, откакто се е пенсионирала, д-р Москова пише саморъчно албанско-български речник.

 

                              Местни албански моми от началото на миналия век 

 

Отваря тетрадка, на чиято първа страница четем: Речник на говоримия албански език в село Мандрица. С малко по-ситни букви е допълнила: "Буквата ъ се произнася независимо къде стои в думата."

"Всички думи завършват с "ъ". Гелъ, букъ", разяснява Москова и разказва на албански местна история. Хванала се една мома на хорото и златното й кръстче паднало. Грабнала майката кандилята, което ще рече газеничето, и тръгнала да търси кръстчето насред мегдана. А наоколо се скупчили войниците от граничната застава. Майката занича по земята с кандиля и нарежда: "Марей Магдалино, ку ра крукче мари, ку ра крукчия мари, ку ра мари ку ра." Минал един мандричанин и рекъл: "Хриши мари, чиме таршитни? Тин кувеш? Вете тъ тършит мушканъ. Масанъ ке вата да люмъ тъ пий уийъ. У купутка га хуя, зе ватка тъ пий га люма уийъ. Таши вете те блес." А войниците мрат да се смеят. Всъщност в тая местна приказка няма нищо неприлично. Жената викала: "Къде ти падна кръстчето, мари, къде ти падна кръстчето?" А мъжът, който се заинтересувал какво търси тя, на свой ред й рекъл: "Казаха ми, че видели мулето ми, скъсало се от кола и отива да пие вода от реката."

 

Някъде до 1967 г. в личните паспорти на всички мандричани пишело албанци. В по-ранните години преди 1944-а властта интернирала чак на другия край на България бащите им

за това, че говорят на обществено място езика си. Въпреки гоненията селото успяло да съхрани уникалния си албански диалект и до ден днешен, което ще рече повече от три века. На албански говорят и старците в селото, и децата им, само внуците не разбират езика. Затова Евдокия седи в старата си кирпичена къща и продължава да дописва речника си.

Минава десет. "Миредита!", поздравяват жените, което ще рече "Добър ден!". Войводата завива вече петата си цигара, когато камбаната над главата ни пак пропява. Още призори бабите са омесили пити с дупчици, на които тук казват масурки, и сега ги крепят в ръце на път за черквата. Белязали са благия хляб, за да умилостивят баба Шарка да не шари дечицата. Сварили са житото в името на повелителката на болестите и плодородието и се готвят за литургията на отец Димо.

 

По стар навик селото и до днес отдава почит на светицата, покровителка на децата. Нищо, че вече не си спомнят кога за последно в Мандрица е проплакало бебе. Около десетина жени, забулени с черни забрадки, се стичат към храма насред село.

Църквата "Св. Димитър" е построена 1835 г. - трикорабна псевдобазилика от зидан камък и с дървен покрив. Част от двора й е застлана с надгробни плочи на свещенослужители. Такава черква другаде няма, казва Евдокия и твърди, че доста храмове са видели очите й. Техният е продълговат, светъл, а в него има работа за сто професори.

В металния обков над олтара светят луната, слънцето, звездите. В десния долен ъгъл на кръста се откроява емблемата на мерцедес. Малко по-надолу разпознаваме кристална решетка. Има и един малък иконостас, на който са изобразени две човечета, понесли двуглав орел. Други двама са стъпили в полусфера. С малко повече взиране човек може да открие и зъбчато колело, от което се изстрелва космическа ракета. Дали предците ни са били толкова големи фантазьори, или са носели някаква хилядолетна култура, питат се не без основание местните.

 

"Спри. Помисли. Забранено. Боли. Стоп", четем надпис с червени букви, върху оронената мазилка на една от старите къщи. Тук боядисаните фасади са изключение.

"Отива си селото. Гасне. Ей го училището. Едно време беше пълно с деца, а сега по таваните му гнездят само лястовици", разказва Димитър Везирев, експерт по тютюна, в сградата на старото школо, докато преглежда балите с тютюн. Дошъл преди пет години един чорбаджия софиянец, купил сградата на училището и най-личната докторска къща в селото - с гръцката им фасада, с писаните им стени и дърворезбовани тавани. Зарекъл се да направи велики неща в Мандрица, но повече не се веснал тъдява.

"Тъй е, в едно село няма ли бременни жени, няма ли пелени и деца да се бият, пиши го бегало", приглажда мустак Войводата, който, за да убие малко време, се е присламчил към тълпата в училището.

"Войводо, я кажи как изяде на вълка джигера с щипка риган и чер пипер", подканя го един от мъжете. Войводата свива поредната си цигара и отваря уста. Понеделник е, време хич не минава.



назад съдържание напред





съдържание


Дим без огън на “Дондуков” 1
Пушилката по коридорите на властта след поредното разцепление в НДСВ се вдигна, а след нея се видя, че никой в ...


Бръмбар в ябълката на раздора
Новата Държавна агенция "Национална сигурност" е основно поле за битки във вътрешната война на БСП. ...


Спокойствие за 200 лева
Българинът застрахова на първо място колата си, след това - живота, и едва на трето място - имота ...


Хорхе Волпи, мексикански писател, и Карлос Брионес, испански учен и поет: Стратегията на егоиста погубва света
Интервю на Къдринка Къдринова с двама гости на Института "Сервантес" за науката и литературата, за ...



...


Права вместо право
...

РЕКЛАМИТЕ В БРОЯ
М-ТЕЛ 
ГЛОБУЛ 
НАФТЕКС 
CANON 
PIRAEUS BANK 
AIR LAZUR 
RENAULT 
OPEL 
БИЗНЕС ПАРК ВАРНА 
МЕЖДУНАРОДЕН ПАНАИР ПЛОВДИВ 
BALLANTINE'S 
JOHNNIE WALKER 
АКТАВИС 
ЛИБРА 
GERRY WEBER 
НОВИНИТЕ.BG 
РАДИО ВИТОША 
BRAVO RADIO 
FM+ 
ИНФО РАДИО 
ФОКУС 
начало начало | нагоре нагоре 2001-2017 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.