Повече от десет години държавата нехае за дареното й имущество от художника Никола Танев

"Започвам да се съмнявам, че този апартамент все още е държавна собственост", каза пред "ТЕМА" Стефан Бошнаков, племенник на големия български живописец Никола Танев. Повече от десет години жилището на художника и съпругата му Димитрия на бул. "Евлоги Георгиев"

№ 89 стои под ключ и се саморазрушава. Семейството завещава цялото си движимо и недвижимо имущество на Института за изобразително изкуство към БАН, като поставя две условия: двамата да живеят до края на живота си в дома, след което апартаментът да се превърне в музей. Години наред волята на дарителите се изпълнява. Жилището на четвъртия етаж е превърнато в истинско интелектуално средище. В него сред нарисуваните от ръката на художника мебели се провеждат литературни четения, музикални вечери и на традиционната тава с тутманик се говори за изкуство, литература, четат се стихове.

Преди петнадесетина години в неохраняваните добре помещения на два пъти нахлуват крадци. Изчезват част от най-ценните картини на Танев. Другата част от наследството му тъне в забрава сред архива на Националната художествена галерия. "Многократно съм настоявал пред Министерството на културата музеят да бъде ремонтиран и пак да отвори врати. Отговорът е - няма пари! Предлагал съм им дори сам да предоставя нужните средства, но и това не приемат. Вече си мисля, че жилището е изоставено умишлено за да смени собственика си след време", смята Бошнаков. 

Никола Танев е роден в Свищов през 1890 г. в семейството на революционера Димитър Танев, собственик на фабрика за сапуни в румънския град Турну Магуреле. Журналистът Стефан Танев, главен редактор на в. "Утро", който след 9 септември 1944 г. заедно с много други интелектуалци е осъден безпричинно от Народния съд, е негов брат.

През 1905 г. бащата Димитър Танев фалира и заминава за Париж заедно със синовете си Никола и Методи. Там момчето усвоява печатарския занаят и проявява за пръв път дарбата си на художник. Рисува, където намери - по печатарските листове, по белите стени... Талантът му е забелязан от собственика на фабриката, който го изпраща на свои разноски в парижката Академия за декоративно изкуство.

През 1912 г. Никола Танев открива в Тръпковата галерия първата си изложба с картини, рисувани в столицата на европейското изкуство, повлияни силно от импресионистичната школа. До 1944 г. ученикът на Моне прави още 50-ина изложби, при това в най-големите европейски градове. В тях са и циклите му от Карлово, Балчик, Търново, Беломорието, изпълнени с много светлина и слънце, нежност и страст. Ярките му картини са толкова високо оценявани още тогава, че дори Хитлер и Мусолини смятат за чест да ги притежават.

Малко преди да замине за Париж, през същата тази 1905 г. Никола Танев среща Димитрия Георгиева, която всички наричат Миша, и по-късно се жени за нея. Съвместният им живот обаче не е пример за съпружеска вярност въпреки безусловната им привързаност един към друг до края.

Танев не е хубавец, но пък е голям чаровник. Въпреки ниския си ръст той владее до съвършенство изкуството да бъде забелязан отдалеч. Заговори ли, зелените му очи светват, смее се високо, жестикулира, тръска артистично къдравата си черна грива и приковава погледите на всички. Където и да се появи, чупи граници.

Винаги е заобиколен с жени.

При това всичките са по-високи и за да не е очевадна разликата в ръста им, обикновено ходят до него леко прегърбени. Миша е жената, която се грижи за живописеца през целия им съвместен живот, дори през последните 14 години, в които е прикован на инвалидна количка.  Бракът им остава бездетен. Една от многобройните му връзки обаче е различна. Срещата на Никола Танев с Валентина Чемширева е съдбоносна. Тази връзка не само че не остава безплодна, но и предизвиква истински скандал сред привържениците на морала и честта през тридесетте години в София. От тая безумна любов се раждат две деца - Чая и Никола. Валентина е внучка на възрожденец, дъщеря на герой от войните и племенница на генерал Владимир Заимов. Появява се за пръв път в живота му на ъгъла на ул. "Леге" и несъществуващата вече ул. "Търговска". Тя е като видение, като персонаж от картина на Клод Моне - с белия си чадър, с бялата си рокля. А той - странник - с една глава по-нисък от нея, при това цели 20 години по-стар, но затова пък твърде забавен и много по-различен от всички младоци. Няколко часа по-късно художникът вече рисува в дома си скицата на маскарадния й костюм, с който тя трябва да впечатли на бала  цяла София. Моделът наистина е забележителен като всичко сътворено от ръката на художника - дълга бяла сатенена рокля, обсипана с политически карикатури, които осмиват Обществото на народите. От този ден нататък Валентина става за семейството тяхното "неродено момиче". Миша често взима чаровната студентка от квартирата й на ул. "Любен Каравелов", за да я заведе в дома им. Когато отношенията между двамата прекрачват благоприличните граници, тя мълчаливо приема тази любов. Дори я приветства. Той е художник. За да рисува, има нужда от вдъхновение. Така че всичко му е позволено! При това Миша посредничи на връзката като пуска всеки ден в пощенската кутия на момичето покани за вечеря.

Въпреки че е израснала в охолство, Валентина приема тежкия кръст на самотна майка и губи бързо цялото си наследство. Малко след раждането на второто им дете - Никола, през 1937 г., художникът тайнствено млъква. Едва през 1945 г. в един от най-страшните мигове в живота му връзката между него и незаконното му семейство е възобновeна.

"Повече от мило Валентина!... Пращам рисунки за децата - и ослепявам от липсата на въздух. Кураж не ми е липсвало, но кога ще блесне правдата. Целувам децата Танев."

Това пише от затвора художникът на 22 март същата година.

Никола Танев е задържан от народната власт на 27 септември 1944 г. заедно с Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов и други художници, писатели, журналисти, музиканти. Изпратен е в Дома на слепите, който се намира тогава в кв. "Красно село". Там с помощта на счетоводител се снабдява с тетрадка, за да рисува. Изпъстря я с 68 миниатюри, които излизат вън от решетките благодарение на пазача. След това е прехвърлен в Разузнавателното управление на войската, а по-късно е затворен в дома на Александър Буров на ул. "Московска". По-точно казано, затворен е в кучешкото помещение в двора на Буров.

"Причината за унизителния живот, който му е отреден, е познанството му с

д-р Делиус, шефа на Гестапо в България, който е страстен ценител на неговото изкуство" - разказва племенникът Стефан Бошнаков, син на Ружа Танева, сестра на художника.

"Майчице, умирам, много мизерия и жестоко, садистично. Как можаха това, не помислиха ли, нямат ли сърце човешко, а кому сторих зло, кому? Тука ме оставиха без слънце" - пише Никола Танев върху калъфката на възглавницата под главата си до Миша по време на престоя си на ул. "Московска".

Валентина Чемширова научава за съдбата на Танев и вкарва в ход всичките си връзки, за да го прехвърлят в затвора. Това е мястото, където двамата братя Никола и Стефан се срещат като непознати. Трудно им е да се разпознаят, гледайки обезобразените си от побоищата лица. Журналистът Стефан Танев е осъден от Народния съд и умира по-късно при странни обстоятелства в Сливенския затвор. Съдбата е малко по-благосклонна към Никола Танев. Миша и Валентина, съпругата и любовницата на художника, успяват да го измъкнат от затвора шест месеца по-късно.

За да умилостиви народната власт, през 1949 г., макар и вече 59-годишен, Никола Танев взима участие в бригадирското движение като бригадир на линията Перник - Волуяк и Ловеч - Троян. Много скоро след това обаче получава удар и се парализира. Остава прикован на инвалидната количка до края на живота си. Краката му са изцяло неподвижни, дясната ръка - също. Останала му е обаче лявата. С нея държи четката и рисува това, което виждат очите от прозореца на дома му - отсрещния стадион "Юнак". Никола Танев оставя след себе си през този период само две картини.

"Това са последните ми спомени от него - разказва Бошнаков. - Помня още как ме учеше да карам ски, а през 1938-1939 г. ме взимаше със себе си в Карлово, града, който той обожаваше да рисува. Казваше, че Карлово е град-слънце. Сутрин му носех трикракото столче, той си избираше гледка към някакъв двор и рисуваше. Ръката му се движеше много бързо. Рисуваше един и същ пейзаж три пъти - когато слънцето изгрява от изток, на пладне - когато е високо на небосклона, и вечер - при залез-слънце. Търсеше влиянието на слънчевите лъчи върху цветовете и винаги постигаше три различни бели цвята", разказва Бошнаков.

Въпреки че обича безумно Карлово, в много от картините си художникът рисува и софийските улици и къщи - "Търговска", бул. "Дондуков", улица "Мария-Луиза" с джамията и още неразрушения от бомбардировките хотел "Македония"... А една от софийските му картини Столичната община подарява на Енвер Ходжа и вероятно тя още се намира в музея в Тирана.