АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Градът

Клишета и оригинали
Искра Ценкова

Ученик на Хр. Г. Данов отваря първата столична фотоцинкография. Украинският скулптор Михайло Парашчук среща у нас голямата си любов и зловеща творческа завист

 



Близо половин век до входа на шестетажната сграда на бул. “Дондуков” №37 стои малка мраморна плоча с позлатени букви "Първа българска цинкография на Хр. Трънков". В началото на 90-те години нечия злосторна ръка изтръгва мрамора и дълго на мястото му зее грозна черна дупка. През 1998 г. Столичната община  възстановява паметния надпис, но прибавя още едно име - това на Михайло Парашчук, талантливия, но и многократно поругаван и обричан на забрава основоположник на архитектурната скулптура у нас, живял в същата сграда.
Кооперацията е построена през 1941 г. в двора на цинкографската работилница на Христо Трънков.  В края на живота си предприемчивият пловдивчанин събира дългогодишните си спестявания, тегли срещу ипотека солиден банков кредит, за да остави на осемте си деца по един апартамент. Трънков трябва да е бил не само грижовен баща, но и твърде далновиден стопанин. Той вдига два етажа в повече, като завещава на наследниците си единият да бъде отреден за портиера, за да има кой да се грижи за реда и хигиената. Другият да се отдава под наем и с парите да се покриват режийните разноски и поддръжката на сградата. На тримата си синове подарява магазините на партерния етаж, а на петте си дъщери - адвокатските кантори.

 

 
Семейството на собственика на първата цинкографска работилница

Роден през 1869 г. в Пловдив, още 14-годишен Христо Трънков започва работа като помощник в книгоиздателската къща на Христо Г. Данов. Там усвоява занаята, успява дори да спести някой грош и с моралната гаранция и заем от книгоиздателя потегля в края на века към столицата. Вдига своята работилница за изработване на клишета, необходими за отпечатването на вестници и книги, в покрайнините на някогашна София. Работата му потръгва. Точно на отсрещната страна на днешния булевард “Княз Дондуков” се намират


редакциите на вестниците
“Заря”, “Зора”, “Утро”, “Щурец”


на списанията “Пчелица” и “Родолюбие”, както и на учебното помагало "Дискриптивна геометрия". Работи и за печатницата на братя Миладинови. Рамо до рамо с него се трудят тримата му синове и петима наемни работници.
Като работодател Трънков провежда завидна социална политика - за празниците отпуска пари за дрехи на работниците, но и на семействата им, а на децата като допълнение - кошничка с лакомства и златна пара. Зададе ли се Коледа, събира всички около домашната си трапеза на печено прасе и ягодово вино. Сам отглежда ягодите в градината си на мястото на днешната Семинария, сам произвежда от реколтата бистрото си пивко рубинено вино.
“Дядо ми беше табиетлия във всичко. Двамата с баба ми Анастасия не сядаха на масата без каничка с ягодов еликсир. След обяд се унасяше в сладък сън за около час и половина, после прекосяваше достолепно софийските улици и точно  в 16 часа отново се озоваваше в цинкографската работилница”, спомня си Юлия Шаркова, внучка на Трънков. Един екземпляр на “Под игото” и фамилната памет разказват за дружбата на цинкографа с писателя Иван Вазов. Старият майстор на перото често се отбивал в работилницата на Трънков, а един от калфите прескачал до близкото арменско кафене и се връщал с две чашки с ароматно кафе каймаклия. Въпреки различните интереси двамата явно са имали за какво да си приказват разточително пред чинийка с бяло сладко.  
Трънков изучава зад граница и петте си дъщери. А синовете му често пътуват до Австрия и Германия, за да закупуват химикали и машини и да усъвършенстват занаята. До края на живота си пази в специален шкаф под ключ скъп спомен от приятелството си с Вазов. “Когато тръгнах на училище, един ден дядо ми отвори шкафа, разгърна “Под игото” и рече: “Я сега да видим дали наистина си се научила да четеш. Какво пише тук?” На първата страница на книгата имаше надпис: “На добрия приятел Христо Трънков за вечен спомен. Иван Вазов.” След смъртта на стария предприемач тази реликва изчезва безследно от семейната библиотека.
След 9 септември цинкографията е национализирана. Като внучка на виден столичен индустриалец Юлия Шаркова е изключена от агрономическия факултет. В досието є се мъдрят още три непростими гряха. Две от лелите є не само са завършили в Германия, но и са женени за чужденци. Самата Юлия има неморално поведение - ходи до университета с велосипед и пуши цигари.
Канторите са предоставени на Софжилфонд, а в тях са настанени бездомници. Магазините, няколко апартамента и цинкографията също са отчуждени. Сградата на бившата работилница претърпява доста метаморфози. Тя е 


военен архив, химическо
чистене, пицария


Сега някогашната цинкография стои празна и очаква новите си наематели.
В годините на народната власт Тодор Хаджийски, съпругът на Юлия, проявява завидна комбинативност и предприемчивост. “Той е сред първите законово регламентирани занаятчии в България. Беше икономист, но в края  на 50-те години заряза работата си и се захвана да произвежда каишки и козирки за военното комендантство. Ангажира всичките ми лели и братовчеди да изрязват и да лепят материалите. Нощно време пред кооперацията се нареждаха камиони, които товареха продукцията и я отнасяха нанякъде”, разказва Юлия. След това Хаджийски превръща  таванските помещения на сградата в   работилница за производство на бебешки колички и мушами. Острият му език обаче го изпраща на три пъти в лагера в Белене - за разпространяване на политически вицове.
Случайно или не, но на същия етаж, където е бил кабинетът на цинкографа Христо Трънков, известно време живее със съпругата си украинският скулптор Михайло Парашчук. Съпругата му Цветана е дъщеря на основателя на земеделското движение у нас Юрдан Пекарев. Талантливият скулптор се среща със 17 години по-младата от него цигуларка, докато прави  бюст на баща є. За жалост бракът им остава бездетен и Парашчук не оставя у нас преки наследници.
“Беше сериозен, тих и много интелигентен човек”, спомня си днес Юлия за своя съсед от първия етаж.
Роден през 1878 г., Михайло Парашчук напуска родната си Украйна, за да се запише студент във Виенската художествена академия. През 1910 г. завършва със златна значка парижката академия “Жулиен”. Френският скулптор Огюст Роден го забелязва и го взима за свой ученик. В Мюнхен, където преподава в Института по приложни изкуства, Парашчук се сприятелява с нашите художници Александър Миленков, Константин Щъркелов и актьора Сава Огнянов. При завръщането си в Украйна го набеждават, че е немски шпионин, и той поема към Австро-Унгария. По време на Първата световна война работи в Червения кръст, като организира ателие по дърворезба, рисуване и художествена керамика за военнопленниците от руската армия. Пристига в София през 1921 г. като представител на Международния Червен кръст. Вече изваял бюстовете на редица светила от европейската култура, у нас Парашчук отново доказва таланта си, като сътворява от камък образите на Стоян Чилингиров, Цанко Церковски, Пейо Яворов, Гоце Делчев, Стефан Караджа, Димитър Благоев, прави барелеф на Алеко Константинов. Парашчук въвежда за пръв път у нас изработването на макети на сгради. Негово дело е украсата на Съдебната палата - орнаментираните рамки на вратите є. Истински виртуоз по външната и вътрешната украса, той прави декоративните мотиви с лъвовете и зодиакалния часовник в сградата на БНБ,

пресъздава в релеф сюжети
от българската история


в сградата на Военната академия. Автор е на фасадната украса на Народната библиотека, на фигуралните композиции на Алма Матер. В сградата на Музикалния театър твори 14-те маски под тавана и двете композиции над официалните ложи - младеж и девойка с лавров венец в ръце. Създава ненадминати шедьоври на пластичното декоративно изкуство в Перник, Велинград, Кърджали...
Набеден за болшевишки агент преди 9 септември, Парашчук попада в черния списък на Гестапо. Веднага след 1944 г. народната власт му възлага украсата на национално значими сгради, което пък го превръща в опасен конкурент за много от родните творци на монументалното изкуство. Така родоначалникът на българската архитектурна скулптура попада в списъка на художниците, обвинени във фашистка дейност, които са изключени от редовете на СБХ. Върху плещите му отново се стоварват тежки грехове. Според скалъпените обвинения той е белогвардеец и член на украинска фашистка организация. Подпис под гнусната клевета слагат и неколцина известни наши художници. Организацията приема отново за свой член ученикът на Роден, но през 1955 г. другарският съд повторно го изключва от творческия съюз, този път за цели осем години, фатални за твореца. Обвиненията срещу него сега са професионални. Тъй като е вещ познавач на старите виенски техники, Министерството на културата му  възлага реставраторски работи по скулптурна група на фронтона на Народния театър. Творческият съюз негодува, че Парашчук не е съгласувал поръчката си с него. Мастити творци се опитват да омаловажат дори таланта му, като го наричат прост “лепач на листенца по таваните на сградите”. САБ се опълчва и срещу предложението да му бъде отпусната народна пенсия. За да се грижи за 80-годишния си болен съпруг, Цветана


разпродава семейното
имущество - жилището,
ателието му


Семейството се пренася в паянтова сграда близо до подуенските гробища, а ролята на ателие на скулптора играе една полусъборена дървена барака. Така в края на живота си професорът, оставил след себе си цяла галерия от символни български образи и талантливото художествено оформление на много сгради, изживява последните си дни като мъченик - с разклатено здраве, тънещ в мизерия, откъснат от света. През 1958 г. с Петиция до Народното събрание 14 наши архитекти се опитват да защитят колегата си. Под нея стоят подписите на арх. Стефан Младенов, арх. Сава и Георги Овчарови, проф. Тодор Горанов, академик Димитър Цолов, арх. Йордан Йорданов, арх. Пецо Златев и др. Но едва през юли 1963 г. проф. Парашчук е възстановен в СБХ. Като позакъсняло извинение му е възложена грандиозна задача - да изгради в Карлово паметник на хан Аспарух, основателя на българската държава. 85-годишният  професор приема с радост поръчката, но времето не му стига. Михайло Парашчук умира в родния град на Левски на 24 декември същата година. Шест месеца преди смъртта си, след като е отдал цели 42 години от творчеството си  в името на България, той пише писмо, в което оповестява желанието си да се върне в Украйна: “Къде и как оттук нататък да живея... Аз съм един Ахасфер.” По ирония на съдбата апартаментът на Парашчук в сградата на бул. “Дондуков” е закупен от столичен пожарникар, изтеглил голямата печалба с билет от Държавната лотария. 



назад съдържание напред





съдържание


Триумфът на Милошевич
Смъртта и погребението му се превърнаха в тежко вътрешнополитическо изпитание ...


Базите са ясни, не е ясно на каква база
Съветът на коалицията се събира в понеделник, за да обсъди постигнатото в преговорите между България и САЩ. ...


Воден рекет
Между 780 000 и 1.38 млн. лв. годишно прибират няколко частни фирми от абонатите на “Софийска вода” и ...


Доцент Борислав Великов, зам.-председател на ПГ на НДСВ: “Атака” мобилизира и стабилизира коалицията
Интервю на Таня Джоева за извинението на Бойко Великов, за отношенията в тристранния съюз, взаимните упреци и ...



...


Светлина, повече светлина
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.