АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Интервю

Професор Искра Баева: Няма срамни или забранени теми за историците
Ирина Вагалинска


 

 

„Осъждането на нещо, без да си опитал да го разбереш, ми напомня времето на Солженицин и „Архипелагът ГУЛАГ". Тогава при обсъжданията мнозина декларират: не съм чел книгата, но съм против. Сега по подобен начин реагират хора, които знаят как другите са се налагали в миналото и си мислят, че днес е дошъл техният ред да правят същото."

 

„От училищата излизат младежи, които познават старата история, но не и близкото минало. България през ХХ век просто не се учи. И затова толкова лесно се възражда национализмът от средновековен тип."

 

 

Проф. д-р Искра Баева преподава нова и съвременна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Сред по-важните й публикации са „Източна Европа след Сталин, 1953-1956", „Българските преходи 1944-1999" (заедно с Евгения Калинова), „България и Източна Европа". „За народната демокрация - полемично. Из историческия опит на Полша, Чехословакия и Унгария", „Интелигенцията в обществено-политическите кризи на социализма след Втората световна война", „България и "Пражката пролет" 1968 г." , „Държавност и анархия в българската история". Искра Баева е автор и на първата критична биографична книга за Тодор Живков.


Професор Баева, как си обяснявате бурните реакции срещу конференцията „Културно отваряне на България към света" в Софийския университет - партийни декларации, лозунги, скандирания, освирквания. Като че се връщаме към атмосферата от 90-те?
Да, и други ми го казаха. Аз много късно разбрах какво точно се случва. Върнах се от чужбина в нощта преди конференцията и, без да съм чела новините, сутринта отидох в университета. Докато лепях плаката, пристигнаха някакви хора, взеха да се оглеждат и да си шушукат. Казах им - ако сте за конференцията, ето по тази стълба на горния етаж. Те обаче не ми отговориха.


Очевидно са разпознали „врага"...


Да. По-късно ми стана още по-неприятно, за пръв път ми се случва да видя освиркана научна конференция. Напомни ми донякъде за януари 1997 г., когато студентите бяха организирали диспут между мен и Веселин Методиев в 65-а аудитория, втората по големина в СУ. Правителството на Жан Виденов беше в оставка, БСП още се надяваше на кабинет и имаше всекидневни протести. Тогава залата беше пълна, а думите ми бяха посрещнати по същия начин, с освиркване и с викове. Приех го, беше повратно време на политически борби. Но сега, в 2012-а? Вероятно и ние, организаторите на тази конференция, имаме някаква вина. Най-малкото защото не сме се замислили над формулировката на подзаглавието „По случай 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова" и какъв дразнител ще е то. Може би хората са си помислили, че са подготвени само хвалби за дъщерята на Тодор Живков, а не беше така. Все пак става дума за научна конференция, не за политическо мероприятие, тя не се прави от партия. А представители на семейството се канят винаги, когато има живи роднини на личността във фокус. Идеята беше да се срещнат двата потока - единият на свидетелите като Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Йорданов и други, работили с Людмила Живкова, а другият на историците, които да чуят свидетелствата, за да преценят как може да са им полезни при анализите. Разбира се, след като сверят чутото с документите и с фактите.


Повечето заглавия по медиите се въртяха около „Студенти на протест", а на снимките се виждаха главно хора над средна възраст. Как се получи разминаването?


Видях двама студенти, познавам ги. Но очевидно повечето хора на протеста се бяха организирали във Фейсбук след публикуването на партийната декларация срещу конференцията и бяха привърженици на политическата сила, оповестила декларацията. За мен вече няма съмнение, че става дума за подранила предизборна кампания. Нашите млади изследователи са с различни политически убеждения, но всички те се почувстваха много неудобно.


Сред тях има ли и привърженик на сините?


Да, и се притесни ужасно. Но големия удар понесе проф. Петер Фишер-Апелт от Хамбург. Като видя каква е ситуацията, той се отказа да чете написаното приветствие на немски и в ход смени темата с друга на английски, обърната към протестиращите - какво представлява демокрацията. Нито го чуха, нито поискаха да го разберат. Трябва да призная обаче, че не само у нас има твърде много хора, които си мислят, че демокрация е да наложиш на другите своето мнение.


Дали това е рефлекс от миналото?


Осъждането на нещо, без да си опитал да го разбереш, ми напомня времето на Солженицин и „Архипелагът ГУЛАГ". Тогава при обсъжданията мнозина декларират: не съм чел книгата, но съм против. Сега по подобен начин реагират хора, които знаят как другите са се налагали в миналото и си мислят, че днес е дошъл техният ред да правят същото. Само че аз нито тогава, нито сега искам да съм като тях. А чух какви ли не обвинения и сравнения - че било все едно германците да си направят конференция, посветена на Ева Браун или пък на Гьобелс... Първо, има голяма разлика - нито Живков, нито Людмила Живкова са довели страната до война, завършила с тотално отричане на системата. Държавният социализъм от съветски тип също е свързан с репресии, но еволюира и работата ни е да изследваме как. Второ, по принцип няма срамни или забранени теми за историците. Ние сме правили конференция и за Маркс, и за тенденциите в българския фашизъм като идеология от 20-те до 40-те години на миналия век.


Но сега се чуха гласове да се потърси отговорност на ректора на Софийския университет, дори от средите на самия университет - защото реабилитирал БКП. Това не е ли пак някакво дежавю?


Да, във Философския факултет. За съжаление същият факултет, който в епохата на социализма беше основното идеологическо оръжие на БКП, като че ли отново се опитва да бъде идеологически съдник. Само така мога да си обясня осъдителната декларация, приета, докато конференцията беше още в началото си, без никой да е дошъл да чуе за какво става дума.


Някой се сети, че бащата на проф. Иван Илчев бил член на ЦК на БКП, обаче не спомена, че пак той е публикувал дневника на Богдан Филов. Как гледате на практиката биографиите на бащите избирателно да се прецеждат и да се използват като компромати срещу синовете?


И това е част от наследството ни от онази епоха. Грозно е, разбира се, да се бориш срещу тезата на опонента си с ровичкане в родословието му - да държиш децата отговорни за родителите им и обратното.


Случвало ли се е и на вас да ви излизат с такива „доводи"?


Не, няма как да го направят. Баща ми е бил първият директор на телевизията, но никой не може да го обвини в каквото и да било. Разказаха ми, че онзи ден едно момиче написало за мен във Фейсбук - тя, преди да стане професор, е била доцент и кой знае с какво е станала доцент... Изкушавам се да уточня, че книгата ми „Източна Европа след Сталин 1953-1956" е изцяло в духа на новото време. Иначе винаги съм смятала, че трябва да съм над тези неща. И все още съм оптимистка: мисля си, че след изборите нещата ще се успокоят и политизацията ще се ограничи до естественото си място - политиката.


Покрай надвикването около Людмила Живкова не можахме да чуем интересните тези, които водят отвъд митовете. Ще ни разкажете ли за някои от тях?


Само се опасявам, че онова, което изглежда интересно за историците, може да се окаже скучно за обществото. Защото не е жълто. Сигурна съм например, че ако не беше скандалът около Людмила Живкова, никой извън нашите среди нямаше да обсъжда конференцията. За мен най-интересно е съчетанието между държава, толкова „правоверна" в рамките на съветската система, каквато е тогавашна България, и културна политика, която тегли към езотериката и Далечния изток. Людмила Живкова е спусната отгоре, тя заема всичките си постове заради семейството, но излиза извън рамките на господстващата тогава идеология - дали това се дължи само на неформалния й кръг, или пък и на нейното умение да избира хората в него и да оценява предлаганите й идеи? Питам се и до каква степен посоката е била определена от тежките обстоятелства в нейната биография и най-вече от катастрофата.


За мнозина днес най-важният въпрос около Людмила Живкова е дали смъртта й е била резултат на нещастен случай или на организирано покушение. Вие какво мислите?


Винаги съм била скептична към теорията за заговора. И за тази конференция чух, че Държавна сигурност дърпа конците и че влиза в кръга събития, целящи реставрация на стария режим. Нищо от това, което знам за Людмила Живкова, не ме навежда към мисълта за някаква конспирация около нейната смърт. Според мен става дума за съчетание на фактори: през последните си години тя е била изтощена от диети, скандали и разочарования. Не виждам кой би имал полза от смъртта й. Но пък забелязвам промяна в отношението към нея. Навремето - докато беше жива, немалко обикновени българи я споменаваха с недобро чувство, тя беше „принцесата". След толкова ранната й смърт отношението към нея се промени в положителна посока. А сега като че позитивните нагласи са повече.


Те имат ли и друга база освен прословутата носталгия?


Людмила Живкова е в основата на създаването на НДК, Класическата гимназия, колежа в Горна баня, „Знаме на мира", световните писателски срещи в София. Пак по нейно време тръгват на световни обиколки големите изложби с тракийските съкровища, „1000 години икони от българските земи", „Средновековната цивилизация"...


Веднага ще ви опонират, че част от направеното влиза в графата „гнезда за привилегировани".
Аз самата навремето смятах, че трябва да се дават пари за масова култура и масово образование, а не за елитно. Но сега мисля по-различно. Виждам как масовата култура ни залива отвсякъде и това донякъде се дължи на липсата на елитарното. Според мен и двете са важни. Но ако нямаме елитарна култура, масовата ще ни дърпа все по-надолу. Създаването на културен елит е много важно нещо, защото той вдига общото културно равнище на държавата.


Обаче масовата култура вече преобърна понятието „елит", вижте „звездите" в телевизионните токшоута. Май не се е променила само омразата към хората с привилегии?


Да, само че преди не понасяха онези, които се издигат с връзки. А сега - хората с пари. Но ми се струва, че днес по-големите възможности дразнят по-слабо - може би защото онова общество се пропагандираше като егалитарно. А сега вече си знаем, че няма равенство.


Преди няколко дни си приказвах с второкласник, роднинско дете. Страшно се изненадах, че не е и чувало за Тодор Живков. После се запитах - може би така е нормално?


Децата трябва да познават близкото минало. Образователната система им го дължи, но много зависи и от семейната среда. В момента има две крайности - носталгици и пълни отрицатели. По средата е голямата маса от българите, те не се интересуват от миналото толкова, колкото от настоящето. Уви, в момента повечето се вълнуват около поредното риалити.


Снакс за душата?


Нещо такова. То не стимулира размисъл нито за миналото, нито за днешното състояние на обществото. И така го прави лесно манипулируемо. Така че да, децата трябва да знаят.


Какво ще кажете на онези, които настояват да се спазва достатъчно голяма дистанция от събитията, за да се изчистят те от емоциите?


Не мисля, че дистанцията има значение. Въпросът е дали анализът на събитията е исторически, политоложки или социологически. Много по-добре е да правим исторически анализи, докато участниците са живи и могат да ги видят, за да кажат какво мислят, така се получава надграждане. Не е случайно, че един от най-популярните автори у нас и до днес е Симеон Радев. Той пише за своето време - именно съвремието дава аромата на историята. Благодарение на свидетелствата на съвременниците можем да си обясним и трудно необясними от фактологична или документална гледна точка събития, защото личните отношения в историята са изключително важни, а често се губят във времето.


Мислите ли, че учебниците по история имат нужда от промяна в подхода?


Виждам как доста консервативната гледна точка на Министерството на образованието определя пътя, по който да се движат авторите, как той става все по-конкретен и все по-тесен. В учебниците трябва да има по-малко лично отношение и повече факти, макар това да ги прави по-скучни. Все още българското общество е много политизирано, но съм сигурна, че учебниците трябва да достигат до днешния ден.


Тоест и Бойко Борисов да е вътре?


Да, но информативно. Не да се пише колко е велик, а че е спечелил изборите през тази и тази година, че е направил еди-какви си промени в правителството, само факти. По принцип ярките оценки не са полезни нито за децата, нито за авторите. Защото след две-три години може тезите да се окажат сгрешени.


Често правите подборки от кандидатстудентски бисери. А преподавателските не са ли забавни?


Естествено, че и авторите на учебници раждат забавни бисери. Сега обаче бисерите на депутатите са по-смешни от тези на кандидат-студентите. Понякога младите просто пишат в прав текст онова, което по-възрастните не биха казали заради „политическа коректност".


За какви бисери около личности от най-новата ни история се сещате?


Няма как да ги видя като кандидатстудентски - конспектите стигат до Първата световна война, само в СУ има един въпрос за Втората световна. Така от училищата излизат младежи, които познават старата история, но не и близкото минало. България през ХХ век просто не се учи. И затова толкова лесно се възражда национализмът от средновековен тип. Тъжно...


Както си говорим за символи и нетърпимост, идва ми на ума онази история с портретите на Левски, Симеон I, Борис I и трите ромчета в Добрич. Как ви се сториха реакциите?


Истерични, поне повечето. Без съмнение това е грозна гавра, но „циганите на сапун" не може да е отговорът. За съжаление въпросите какво се случва в образователната система, щом тези момчета не знаят кои са хората от портретите, останаха на заден план.


А какво се случва с паметниците? Като че и там върви някакво политическо „надцакване" - вие си имате Живков, ние пък ще си издигнем Лучников...


Аз живея в квартала, в който поставиха паметник на Светослав Лучников, и бях с колега, когато го видях за пръв път. Прочетохме името и той се изсмя. От една страна, паметникът ми се вижда малко кичозен - и като замисъл, и като изпълнение. Напомни ми някак за онези, които струпаха набързо в Скопие. Но, от друга страна, нека има паметници!


Появи се и идея да се подмени паметникът на Александър II пред сградата на Народното събрание със статуя на хан Аспарух. Изненада ли ви?


Не ми се коментира. Мисля, че това е събитие от същия порядък, както освиркването на конференцията - целта е да се припомни на електората, че има една такава политическа сила... Още ме е яд за разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, огромна глупост беше! Можеше да продължава да съществува като музей на времето, обаче кой да спре нагона за разрушаване... Понеже няма баланс, дайте да съборим малко от вашите, за да има място за нашите.
Май на вечното дерби не му се вижда краят не само в спорта? Защо не можем да излезем от цикъла?
Защото още не сме разбрали какво е демокрацията.



назад съдържание напред





съдържание


Какъвто ни социумът, такава и социологията
Хората все повече отказват да участват и да се доверяват на политическия пиар, маскиран като изследване на ...


Референдум и имитация
ГЕРБ наложи собствен въпрос за атомната централа, като се възползва от вратичка в закона. Вместо да се промушат ...


Опасни промени в Търговския закон
Депутатът от ГЕРБ Емил Радев прави поредния си противоречив опит за законотворчество, който може да блокира ...


Рипни, Калинке, и (талантливият) мистър Рипли
...



...


Петте най-големи яхти в света
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.