АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Икономика

Икономика, български стил
Димитър Събев


 

Спада, понижава се, смъква се, намалява - това отчита статистиката през последните месеци за икономиката на България. Управляващите обаче са спокойни като Клинт Истууд. Разбираме ги

 

Най-запомнящото се присъствие на страната ни в световните финансови медии през последната седмица е в публикация на вестник The Financial Times. В нея се разказва за общото събрание на голямо акционерно дружество, в което директорът е преизбран с 99.69% от гласовете. Коментарът на автора гласи: „като на конгрес на Българската комунистическа партия". Ние си знаем, че в миналото например албанците са гласували по-съгласувано дори и от нас, но това не променя нещата: от правителствените среди днес с пълно единодушие струи оптимизъм. На интернет страницата на правителството четем за предсрочно изпълнени планове, за похвали от европейските институции, за тесните международни връзки на ръководителите ни. И сигурно така е редно да бъде.

Проблемът е, че сведенията за реалността, в частност за икономическата реалност, не свършват с правителствените медии. Данните за икономиката и за финансовата система говорят за сериозни затруднения, които в крайна сметка не могат да бъдат преодолени, ако не се признават; ако правителството не говори за тях и не ги обсъжда с нас. Така например безработицата в България през март според европейската статистическа служба Евростат е 12.6% при средно за ЕС 10.2% и „официална" безработица според Агенцията по заетостта от „само" 11.5%. Оказва се, че реалната безработица у нас е дори още по-висока, тъй като според сезонно неизгладените данни на Евростат процентът е вече 13.5. Задържайки се за втори пореден месец на най-високо ниво от осем години насам, безработицата според анализаторите от „Райфайзен Рисърч" би следвало да доведе до допълнителен спад на потреблението, а оттам и на съвкупния икономически продукт в България.

Сигналите за икономически затруднения са многобройни: годишен спад от 3.2% на промишленото производство през март, продължаващо свиване на строителната продукция, съкращаване на износа с 2% през февруари след 10% спад през януари и така нататък. Във финансовия сектор пък се наблюдава ръст на проблемните кредити (те достигнаха 16.2% „официално" според БНБ и 23.4% според паричната статистика на централната ни банка). На това отгоре количеството на парите в обращение намаля през март с над 30 млн. лв., а овърнайт депозитите - с почти 250 млн. лв. Свиването на паричното предлагане е още един показател за икономическите затруднения на страната ни.

Какво може да се направи?

Най-общо казано, в света са известни два подхода за справяне с подобни кризисни икономически ситуации. Единият е да не се прави нищо. Този интересен, добре известен на българските политици подход предполага, че правителството разчита на самовъзстановителните стопански сили и вярва, че след зимата ще настъпи пролет. Правителството, избрало тази стратегия, излъчва позитивни сигнали и се надява, че спадът в жизнения стандарт ще остане някак си незабелязан, за да бъде то преизбрано отново. Теорията разполага с тонове критики срещу този подход - както и срещу другия, активния подход за излизане от ниски икономически фази.

Уроците от първата половина на XX век, както и успешните национални стратегии на отделни държави в края на миналия век карат някои икономисти да считат, че държавната политика все пак значи нещо. Вярно е, че често се е стигало до ексцесии. Но не е задължително активната политика да повишава рязко правителствените разходи - средствата просто може да се пренасочат в производителни дейности, вместо да се дават като помощи за безработни. Може да се дадат стимули за бизнеса да инвестира и да създава работни места, вместо да държи парите си заключени в банките. И така нататък.

Макар че на практика правителствата винаги избират някаква комбинация между два крайни подхода, българският вариант на съчетанието им е уникален. У нас макроикономическото управление не спира да твърди, че прави всичко възможно за икономическо подобрение, но не прави нищо реално.

Такава беше стратегията през всички кризисни години, от началото на 2009 г. до началото на 2012 г. Правителството действително изпитваше трудности да пълни хазната, но то избра лесния път: да харчи от готовите пари на фискалния резерв и при всеки отворил се случай да продава държавни активи. За щастие на икономиката резервът почти свърши, а ползването на остатъка е взривоопасно в политически план. Доскоро правителството просто си затваряше очите, че икономиката не се движи добре - тъй като разполагаше с достатъчно готови пари и не показваше съчувствие към трудностите на малкия и средния бизнес, който от своя страна беше съветван да се „оптимизира".

Подобно отношение е вече невъзможно, тъй като фискалните резултати на българското правителство най-сетне непосредствено зависят от стопанските резултати на хората - а не от натрупаните през седемте тлъсти години запаси. Затова в крайна сметка тъкмо в сегашния момент, който изглежда толкова труден, правителството получава шанс да подходи по-сериозно към въпроса за икономиката. Може би най-сетне управляващите ще се замислят за облекчаване на малкия и средния бизнес. За стимули за перспективните отрасли. За електронно правителство. За фермерски стопанства. За повишаване събираемостта на данъците. За дружелюбна туристическа околна среда. За трудова интеграция на циганите. За наука и за професионална квалификация. За добра транспортна инфраструктура „отвъд магистралите". И за безброй неща, които чувстваме, че ни липсват.

С гръб в стената

Защо все пак трябва да опираме гръб в стената, преди да предприемем нещо смислено в икономиката? Не се ли дължи това на имагинерната теория за икономическото развитие, която струи от всеки медиен канал върху публичното ни пространство? Тя ни внушава, че единственият път за стопанско развитие - той действително е единствен, тъй като само той се допуска да бъде пропагандиран - е малка държава (т.е. държава, изпълняваща възможно най-малко функции), ниски данъци, ниски публични разходи, „реформи" целящи единствено дерегулация за бизнеса, парична рестрикция, тотален международен конформизъм, приватизация.

Самият факт, че паричната маса у нас е покрита над 175% с валутни резерви, говори, че в обращение има 43% по-малко пари, отколкото би могло да има. Това са пари, които са умишлено извадени от стопанската кръвоносна система, за да се поддържат цените у нас ниски и съответно да бъдем привлекателна дестинация за чуждестранните инвеститори.

Докога трябва да повтаряме това неуспешно упражнение, докато разберем, че така не става? Ако денят беше преди 2007 г., иди-дойди, но вече сме в Европейския съюз. Икономиката в развития свят, към който умишлено се присъединихме, е въпрос на компетентност, на създаване. Ниските цени топят компетентността и пречат на създаването. За придобиване на компетентност трябва да се плати и този, който трябва да плати, е нашата държава, ние. Ниските икономически стандарти са разрушителни за социума, тъй като унищожават взаимопомощта и смачкват ценности като труд и постоянство. При нисък всеобщ стандарт, какъвто е българският, богатите хора в регионите се превръщат във феодали, а не в предприемчиви иноватори. Емиграцията се усилва и страната обезлюдява. И това - само заради тънката сметка да сме привлекателни за чуждите инвеститори. И по инерцията от 90-те.

Аргументите в полза на изготвянето на надпартийна икономическа стратегия за България се множат, но управлението си тече по старому. Щом имаме икономически проблеми заради скъпите горива, ще кажем, че разполагаме с море природен газ, вместо да намаляваме енергийната интензивност. В подобна интелектуална управленска среда (която безспорно отговаря на нашата народопсихология) всяка добра новина е на практика лоша, защото отлага важните решения, защото тори с гръмки думи почвата на нищоправенето. Така че не е ясно дали си заслужава да споделяме новината: последните данни на Международния валутен фонд за брутния вътрешен продукт на човек от населението, претеглен според покупателната способност на парите, показват, че през 2012 г. българинът реално е по-богат от румънеца.

От тази гледна точка напълно законно вече можем да настояваме да не ни наричат „най-бедни в Европейския съюз". Някой, който не работи за правителството, може би ще се досети, че за да стигнем до този „успех", неравенството у нас е нараснало, а броят на хората - чувствително намалял.



назад съдържание напред



съдържание


Накъде, Европо
Изборните резултати, които разтърсиха Стария континент, се превърнаха в символ на желанието хората отново да станат ...


Суматоха преди евродоклада
Акциите срещу митничари и наркотрафика, новият закон за конфискацията и влизането в ареста на Алексей Петров трябваше ...


Генералният директор на БТА Максим Минчев: Искам да попитам колегите защо станахме конформисти
...


Галеви станаха Бегалеви, а Таки се предаде
...



...


Петте най-ужасяващи насекоми в света
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.