АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Култура

Стефан Димитров: Мен не могат да ме купят
Ирина Вагалинска

 

 

 

 Едва ли има българин, който да не си е тананикал “Събота, късен следобед”, “И замирисва на море”, “Казано честно, всичко ми е наред” или някоя от другите мелодии на композитора Стефан Димитров, прилепчиви като грип напролет. Популярността им все още има епидемичен характер, колкото и да е болна попкултурата днес. Заразяването става през радиото или чрез дискове: 14 на брой с избрани песни. Те са нещо като музикална автобиография, която скоро ще бъде допълнена от истинска. Засега се знае, че тя ще се казва ”Мъжът на 60 интимно” и ще завършва с няколко парчета проза под отделно заглавие: “Седем есемеса до д-р Малинова”, написани само за една безсънна нощ. По тях вече се прави сценарий за сериал.



Питаха ли ви вече дали не грешите, господин Димитров: не може да имате 14 диска “избрано”, трябва да е “събрано”? Знаете ли точно колко са вашите мелодии – в тази селекция и извън нея?

Издадените се броят лесно - 14 диска по 12 песни прави 168. Тук са “Мъжът на 60”, “Иване, Иване”, “Всичко ми е наред” “Нека да е лято”, “Само за жени”, “Безнадежден случай”, “Мъжът на 50”...
Защо няма “Мъжът на 40”? Или на 30?
Защото там няма драма. В тази селекция повечето песни са свързани с филми – като “Събота, късен следобед” от  “Зелените поля” на Пламен Масларов, лека му пръст, с Велко Кънев в главната роля. “Сбогом, моя любов” пък е от сериала “Почти ревизия” с Цветана Манева, “Дано” е от “Спас и Нели” на Джеки Стоев. А колкото до мелодиите извън селекцията, не съм сигурен колко са. Не всичко, което съм написал, става за слушане. Имам и глупости, имам мюзикъли, имам и детски песни - към 30 са само тези за Влади Люцканов, когато още не беше директор на Младежкия театър, а Бате Влади от телевизията.
Някой може да си каже – този е някакъв щурец, цял живот си тананика, докато мравките се мъчат. Как ще го опровергаете?
Господ ми е дал дарба, а тя е като любовта. Често я усещаш като обсебване, може да е голямо изпитание. Скоро ще излезе автобиографията ми, в нея е казано достатъчно ясно дали ми е било лесно. Майка ми е починала, когато съм бил на две години. Когато навърших 60, реших да опиша каквото помня, докато още го помня. Части от детството, пътувания, срещи, приятелства. Как виха сирените, когато умря Сталин, как дойде Хрушчов, как се живееше при социализма, какво се случи с телевизиите и с властта по време на прехода. Не твърдя, че това ме прави писател.
Трудно ли ви беше във втори клас да пеете с хористите в “Бодра смяна”, вместо да ритате с момчетата навън?
А, юнашка школа беше хорът! Пеехме заедно с Мишо Белчев, Виктор Пасков, Надето Казасян, Гита Минкова... Трудно е да си го представите, но в края на 50-те София беше глухо и тъмно място. Живеех на бул “Сталин” 35, сега се казва “Витоша”. Имаше пионерски лагери и отрядници, но нямаше забавления. Освен това в хора момчетата бяхме кът.
Кое беше момичето, в което се влюбихте за пръв път?
При детската любов не е задължително да участват и двете страни, тя едва ли е била съвсем наясно какво изпитвам. Ние с нея и сега сме добри познати, много свястна жена е. Казва се Тиха Генова, майката на певеца Орлин Павлов. Доста момчета бяха влюбени в нея. Не казвам, че ни обръщаше кой знае какво внимание, бяхме втори-трети клас. Обичах да си говоря с нея. Харесваше ми и да бродим из коридорите на операта, когато нас, хористите, ни взимаха за “Тоска”,  “Борис Годунов”, “Кармен” или “Бохеми”. Сновяхме из цялата сграда, вдъхвахме мириса на костюми и декори, друг свят беше това...
Сигурно с “Борда смяна” е било и първото ви излизане в чужбина? Голям културен шок ли беше?
Не чак толкова, защото пътувахме с влак до Варшава, още невъзстановена след войната. Помня, че спяхме в хотел “Бристол”. Много години по-късно се върнах там заедно с режисьора Иван Ничев, защото музиката ми за неговия филм “След края на света” беше номинирана за наградите “Филипс” от жури с председател Енио Мориконе. Е, не спечелихме, но ни споменаха сред най-добрите в света.
В книгата описвате и пътуванията си до  СССР, кое беше най-абсурдното ви изживяване там?
Доста пъти съм бил там със “Студио В”, с Богдана или с Лили Иванова. Тези турнета бяха приключения,  пътуваше се всеки ден, нашите певци ги посрещаха като “западни” звезди и билетите се разграбваха. Сред най-абсурдните е онзи случай от турнето ни през 80-те, когато се оказахме някъде около Катин, в огромна гора пред градче, което го нямаше на картата. “Закрытый городок”, така му казваха. Вечерта след концерта ни отведоха в нещо като военно общежитие с ресторант, а вътре само мъже в униформи. Слагат плоча на грамофона, става майорът и кани полковника на танц. Все едно Втората световна не е свършила!
А Америка? Почувствахте ли се по-добре там?
Трудна е Америка, ако не си роден там. Всички работят като луди и мечтата им е да започнат да живеят, когато се пенсионират. Аз отидох за 6 месеца по покана на един продуцент, който хареса ”Сбогом, моя любов” и искаше да му напиша песен, която да продаде. Това беше период, в който бях останал почти без работа, след като си тръгнах от БНТ. В началото на 90-те бях шеф на Канал 1, Нери Терзиева - на Ефир 2, а Асен Агов - на цялата телевизия, и си мислехме, че правим големи неща. Едва ли не с нас започва демокрацията в медиите... Но след като Филип Димитров падна, махнаха Асен Агов, дойде Хачо Бояджиев, а аз си подадох оставката и приех предложението от Америка. Отидох в Сан Франциско, намериха ми студио и музиканти, всички подсмърчаха като хремави и се чудех защо ли, докато не ми показаха кокаина. Пробвах, нищо не усетих... Направих стотици варианти на една песен, докато продуцентът не си хареса нещо. Накрая така ме стегна шапката, че си смених билета за по-ранен и се прибрах.
Какво стана с одобрената песен?
Записахме я. Спомням си разговора с мъжа и жената, които продуцентът покани да напишат текста. Седим си с тях на брега на океана, страшно красиво място. Имали къща малко по-надолу. Браво, казвам, сигурно много текстове пишете. А мъжът ми отговаря  – о, не, но навремето имахме шанса Мик Джагър да хареса един наш текст и “Ролинг Стоунс” записаха песента. Оттогава живеем от авторски права. Подобно нещо ми се случи и в Малта, докато бях в журито на фестивала там. С един готин англичанин седяхме наблизо и си говорехме. Та той ми каза, че имал късмета да напише песен, която Том Джоунс харесал, ама не бил сигурен дали ние зад желязната завеса сме я чували - ”Дилайла”. И оттогава нямал никакви проблеми.
Това у нас не може да се случи!
Затова реших - вече няма да пиша песни.
Звучи ми малко като “сърдит съм”. Имахте ли много разочарования след еуфоричната 1989-а?
Никога няма да забравя как баща ми каза – и внимавайте да не ви гръмнат някъде с Богдана, докато пеете “Дано”. По-възрастните се страхуваха да излязат на първите митинги, като риби отваряха уста без звук и не се чуваше “СДС”, само се виждаше. Разочарованието дойде, когато се разбра, че половината от хората на площада са имали нещо общо с Държавна сигурност, че всичко е било част от сценарий. Колко правителства се смениха, колко пари изтекоха... 45 години не може да се заличат за 20, може би ни трябват още 400.
Бяхте шеф на Нова телевизия и на БНТ, а от тези постове се вижда и политическото задкулисие. Кога разбрахте, че не искате да участвате?
Трябваше ми време да разбера, че за съжаление Асен Агов е прав - телевизията върви след победителите. Не искам да изброявам имена, но съм се разочаровал от цели партийни централи, които са опитвали да ми казват “пусни този, не пускай онзи”. По някое време ми казаха “НИС на СДС не те иска в БНТ, ще те махат”. Защо, питам? Аз съм некорумпиран и креативен човек, мен не могат да ме купят. Но това нямаше значение, така и не се удържах цял мандат. А тъй като това се случва на много хора на всякакви позиции, в България нещата циклят – въртележката на прехода е голяма.
Намаляха ли приятелите?
Да. Много от тях вече са горе. А и предателствата са неизбежни. Но аз не съм праволинеен, мога да прощавам.
Простихте ли на Иван Костов, който през 1999-а каза по ваш адрес “ега ти негодника”, обвини ви в лъжа и се оплака, че “няма на кого да даде телевизията”? Той май също беше сред гостите на 60-ия ви рожден ден.
Да, поднесе ми цветя. Минаха години, ние и сега сме близки по някакъв начин, не се учудих много, че дойде на концерта. Но когато медиите публикуваха онзи запис през 1999-а, ми стана криво. Не толкова заради думите, а защото не можах да докажа, че не съм участвал в подготовката на документите, с които Нова телевизия тогава кандидатстваше за национален ефир. Те не бяха изрядни. Колкото до телевизията, дадоха я – на Краси Гергов. Но колко дълъг е човешкият живот, та да го хабиш за дълга вражда? Скоро ще стана на 62. На тези години философското надделява. Разбираш, че не можеш да постигнеш всичко, което си искал. Много от нещата вече ти се виждат маловажни. Изморяваш се, нямаш предишната сила. Но пак можеш да направиш нещо хубаво – такова усещане имам сега за програма “Христо Ботев” на БНР. Културен оазис, в който виждаш, че не всичко е загубено.

По ноти
*Мъжът на 60 е... олимпиец.
* Казвам си, че съм безнадежден случай, когато... на другата сутрин не помня какво съм говорил снощи.
* Аз още съм левскарче, защото... никога не се пребоядисвам.
* Обикновено в събота, късен следобед... върша глупости.
* Замирише ли ми на море... съм готов да захвърля всичко и да тръгна. Но напоследък почти не ми се случва.

Истории с мелодии

Едно от най-странните места, където може да се роди симфонична творба, със сигурност е заседателната зала на Съвета за електронни медии. Тъкмо там Стефан Димитров си представял ден след ден тъмна вода, бавно течение и плачещи върби, докато не се избистрила основната тема в “Реката”. Но колко голям композитор е, разбрал в ресторанта на “Тримонциум” в Пловдив.
С Богдана Карадочева обядвали след концерт предишната вечер и тъкмо се канели да си тръгват, когато непознати сватбари дошли да ги канят да пийнат заедно. Двамата любезно отказали, но тогава дошла булката с възрастен мъж: “Ето дядо, това е Стефан Димитров.” Човекът попитал - твоя ли е песента за прашните калдаръми, дето слизат във съня ми там, преди сто лета? Посегнал към композитора и той си помислил, че иска да му стисне ръката. Но докато се усети, дядото се навел и я целунал. А после казал: “Щом тази песен е твоя, можеш да не пишеш друго повече.”




назад съдържание напред



съдържание


Арабският кръстопът
Мнозина анализатори виждат само две възможности за Близкия изток - светски диктатури или ...


Флашка с часовников механизъм
Политическите последствия от бомбата в редакцията на “Галерия” трудно може да се изчислят, но пораженията ...


Зелени сгради от бъдещето
Тенденцията енергията да поскъпва драстично ще ни принуди да мислим за енергийна ефективност Цената на тока ще ...


Бомбастичен сценарий
...



...


Пет мига от живота: Нина Николина, певица
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.