Когато Виктория Оризарска решава да напусне компанията, в която работи като кредитен анализатор, шефовете й задават въпроса "Къде отиваш?", очаквайки да чуят името на свой конкурент. Вики им отговорила с усмивка: "Мисля да отида до Австралия, после до Непал, може би ще мина през Индия и вероятно Китай." Звучи абсурдно по време на криза. Само че Виктория взима неочакваното си решение през 2007 г., когато е натрупала опит като кредитен анализатор в Ню Йорк и Лондон и e уверена, че професионалният й авторитет е достатъчно голям, за да се върне, когато поиска. "Всеки ми казва: "Ти си си зарязала работата?!", но аз напуснах, след като го бях обмислила добре - нямах мъж до себе си, деца, финансови ангажименти или ипотека, които да ме задържат в офиса. Харесвах работата си и ми беше интересно, но с напредването на възрастта има някои неща, които, ако човек не направи до определен момент, после едва ли ще се осмели", споделя Виктория.

Дори примамливата бизнес оферта за преместване в Хонконг не успява да я склони да остане на работа. "Не звучеше толкова атрактивно в сравнение с мечтата, която имах", допълва тя. А мечтата е детска - да види Австралия, да пътешества около света само с една раница и фотоапарат в ръка.

Обратен завой

Дни преди да се впусне в своето околосветско пътешествие, Вики се е освободила от всичко материално - дом, работа, красиви дрехи и бижута. В туристическата си раница слага няколко тениски, фотоапарат, лаптоп, за да описва случките в сайта си www.viktoriaorizarska.com, билет Round The World и задължителните детски мечти. С фотоапарата си обаче смята да "лови" не само лица и истории за лично ползване, а за кауза. Завършила Софийската математическа гимназия и магистратура по бизнес администрация в Оклахома, за Виктория най-голямата ценност, която човек може да даде на дете в нужда, е образованието. "То не е нищо материално, но е най-невероятният дар, който можеш да направиш", убедена е тя. Затова най-близка до нея се оказва идеята на неправителствената щатска организация Room to Read (Стая за четене), която се грижи за образованието на деца в най-затънтените и бедни места в света. (С помощта на дарители от целия свят до момента организацията е построила в страни от Третия свят 7040 библиотеки, 765 училища и подпомага 6817 момичета с дългосрочни стипендии.)

Снимките си Виктория Оризарска събира в изложбата "Една година около света", а парите от нея дарява на Room to read за обучението на момичета Югоизточна Азия, Индия и Непал . На път през Ню Йорк Вики събира 8500 долара, а у нас, където две седмици фотосите й украсяваха стените на "Червената къща", в кутията за дарения се озоваха около 2000 лв. "Не е вярно, че хората не искат да образоват децата си, просто нямат възможност. Когато имат син и дъщеря, на училище изпращат само момчето, защото се смята, че то след време ще е глава на семейство. Затова реших да даря парите си за момичетата", обяснява Вики.

Из уличките и пресечките на света

Всяка от 53-те снимки крие история, която предизвиква лавина от въпроси. Когато опитният кредитен анализатор попада очи в очи с бедността, нещастието и болката на хората от Индия, Непал и Тибет, остава без логичен отговор и обяснение.

"Стана ми тъжно, но и за миг не се замислих да се откажа. Ако се махна оттам само защото ми е зле, тяхното нещастие ще спре ли? - пита се Вики и допълва. - Има много въпроси, които нямат лесни отговори, но най-болезненият за мен беше бедността. Започваш да се побъркваш, когато около теб непрекъснато някой ти иска монети. В ресторанта, от една страна, искаш да те оставят на мира, за да се нахраниш, но от друга, тези гладни хора нямат много варианти. Тогава се замисляш кой е в правото си - дали ти, защото с пари, които си изкарал с честен труд, искаш да си платиш храната и да се нахраниш на спокойствие, или те, които ти казват - ние сме гладни, ако ти не ни дадеш, няма кой."

Индия обаче е място, където нещастието и усмивките се редуват иронично като деня и нощта. Точно оттам Вики се прибира с един от най-веселите си спомени. Сама бяла жена в сърцето на Мумбай е не просто екзотика, а истинско предизвикателство за тамошните напористи мъже. "Въпреки че приятелите ми често казват, че имам респектиращ поглед, с който държа на дистанция всеки, който ме притеснява, в Индия просто се "омъжих", смее се Виктория.

Той е американски пътешественик, с когото се срещат случайно в интернет кафе и решават да "повървят" заедно. Единствената трудност в хотелите, в които се представят за двойка, е обяснението защо искат единични стаи, но духовитият американец бързо контрирал въпросите с тъжната житейска констатация: "Женени сме, но вече успяхме да се скараме!"

Пътешествието на българката из петнайсетте държави в Азия, Австралия и Южна Америка, естествено, носи и разочарования. "Още от малка исках да отида в Австралия, да видя Сидни, Мелбърн... Когато пристигнах там, се оказа, че очакванията ми са били твърде големи. След Ню Йорк и Лондон там просто нищо не можеше да ме впечатли нито с мащаби, нито с атмосфера", споделя Вики. Усеща чара на Австралия чак когато се запознава с журналисти от аборигенска радиостанция, които я водят по различни ъндърграунд събития. Те обаче за разлика от много урбанизирани австралийци знаели за България и днес често изпращат имейли на Виктория със "Здравей, Вики...", написано на български език.

"Църна маца, бял котак" по китайски

Когато се върнала в България и казала, че от всички народи, до които се е докоснала, най-близки до нас й се сторили китайците, майка й избухнала в смях. На въпроса: "Е, как пък точно с китайците?", като прецизен кредитен анализатор Виктория прилежно изложила доказателствата си.

"Нямах никакви очаквания освен тези от телевизията - комунизъм, масите по площадите, многото работа, мръсотията... А не видях нищо подобно. Хората ми напомняха на нас, българите - когато двама китайци седят на отдалечени маси, не се приближават един към друг, за да се поздравят дискретно, а си махат и викат силно "Ей, как си...", също като балканци! Чоплят семки навсякъде - тук, като видя подобно нещо, ужасно се дразня, но там се чувствах уютно, стана ми мило, напомняше ми за дома", разказва Вики, но с това приликите не свършват. Най-силно си проличали на масата.

Както у нас, така и в Китай сядането на маса било истинско събитие. "Отрупва се с ястия и започват да пият. Всъщност пият много, а след като се напият, пък пеят! С една австралийка, с която се засякохме за няколко дни, седнахме в затънтено заведение и бързо бяхме забелязани от собственика", спомня си тя. Китаецът решил да ги ухажва с бира и семки за сметка на заведението. "След като ни покани на своята маса, дойдоха негови приятели и извадиха някаква местна ракия. Ядохме, според това, което успях да разбера, свински мозъчета на скара, обилно полети с въпросната ракия, и задължително трябваше да се пие на екс. Когато дъното на бутилката се показа, си отдъхнахме, че веселбата е към края, защото не ни пускаха да си ходим, докато ракията не свърши. Те обаче извадиха нова."

Днес българката иска да се "приземи", да помисли за кариерата си, за семейство, деца. И макар да е убедена, че човек е в истински мир със себе си само когато е сред природата, Виктория не си представя и за секунда живота си някъде другаде освен в голям и шумен град. "Харесвам живота си, обичам да се глезя с красиви дрехи, но това не означава, че в един момент няма да зарежа всичко и да тръгна отново с три тениски в раницата!"