АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Свят

Жена за 40 камили
Степан Поляков

Ако не ви се живее като робиня, не желаете дъщеря ви също да е робиня, а синът ви - ислямски фундаменталист, не заминавайте с арабския си съпруг за родината му

 

Съдбата на сирачетата на жестоко убитата в Сирия Росица Желязкова от Пловдив продължава да бъде несигурна. След като сирийски съд присъди попечителски права на майката на Росица - баба Кръстанка - десетгодишната Суат и шестгодишната Нисрин бяха отвлечени от бащата на убиеца Изад Кехая и сега той се опитва да промени съдебното решение в своя полза. Двете деца на Росица са родени в България, преди тя да сключи брак с баща им. Но може да се окаже, че те няма да видят отново родината си, защото трябва да живеят с баба си, но само в Сирия.
Десетки българки са омъжени в различни арабски държави. Съдбата ги е свързала с техните съпрузи по различен начин. Но законите на исляма са еднакви за всички и поради това бих казал, че всички подобни семейства си приличат, но те са нещастни по своему.

 

На гости в Сирия
„Ще си строшиш главата ти, ще си я строшиш!" - изкрещя неистово Рашид, очевидно побеснял от яд. Той е служител на летището в Дамаск и баща на 17-годишната Фани, която официално носи мюсюлманско име, но предпочита да я наричат така. Майка й е обикновено пловдивско момиче. Причината за гнева на бащата беше една моя непредпазлива провокация към Фани. Пред него я помолих да сравни Сирия и България.
- Ами и на двете места е хубаво - отвърна тя.
- А къде просто ти е по-приятно?
- Не знам... не мога да преценя.
- Е, не е възможно навсякъде да ти е все едно - продължих аз.
Фани се поколеба, след което го изрече на един дъх:
- В България, в България. Аз много обичам да ходя в България.
- А защо обичаш да ходиш в България?
- Защото там е свободата.

Точно тогава баща й, който до този момент безмълвно слушаше, избухна.

В този момент разбрах, че ако съдбата все пак пожелае да живеете в Близкия изток, най-добре е да не сте жена или дете. Ако сте мъж и европеец, през ум няма да ви мине да го правите. В случай, че нямате работа там, разбира се. Така че, правилото е ясно. Ако не ви се живее като робиня, не желаете дъщеря ви също да е робиня, а синът ви - ислямски фундаменталист, не заминавайте с арабския си съпруг за родината му.

 

Схемата не е нито отсега, нито е само балканска. По цял свят има скучаещи, без особени перспективи момичета. Никак не е трудно някое от тях да се запознае в родния си град с йорданеца продавач на дюнери, със сириеца, управител на магазина за евтини авточасти, който любезно ще му поправи счупения мигач, с кувейтския студент по ветеринарна медицина, когото някоя приятелка ще й препоръча за болното коте. После механизмът е почти безотказен. Следват цветя, обаждания, шоколадови бонбони, коняк, ако много се наложи. За всеки арабин в Европа или Америка първа цел е да си намери тамошна жена за съпруга, в случай че не е дошъл специално да взривява. Изключения няма. За обкръжението на нашия човек християнската съпруга е не само доказателство за мъжествеността му, но и още една малка победа срещу омразната религия. От само себе си се разбира, че още със стъпването си на тяхна земя, тя ще трябва да приеме мюсюлманството. Става просто. Отиват при ходжата и девойката три пъти трябва да произнесе: „Ла илаха ил Ала, Мохамад расул Ала." С това формалностите приключват. Християнинът, който ще поиска дъщеря на Изтока от семейството й, трябва да е готов на същото. Той ще стане мюсюлманин, не тя християнка. При по-умел пазарлък може да склони родителите й да не настояват за обрязването. Аз за толкова романтичен тип обаче не съм чувал.

 

 

Абдула и двете му деца

Из Близкия изток невинаги е така. На фона на останалите има една особено привилегирована каста български съпруги. Те са омъжени за студенти, завършили през 60-те и 70-те години у нас. Но не какво да е, а МЕИ, медицина, АОНСУ... Повечето от тези мъже не поддържат особено тесни връзки с роднините си -обикновено те са доста по-изостанали интелектуално от тях. И не са изложени на пряк религиозен натиск от обкръжението си. Нито от собствени религиозни догми. Нали едно време светът беше разделен по други принципи. Ето случай, в който комунизмът е бил благотворен за някои народи.

 

Когато позвъних на вратата на инженер доктор Хасан Мохамад Таркауи, бивш съветник на покойния президент Хафез Асад и настоящ на министерството по благоустройство, очаквах да видя белобрад старец със свирепо изражение, останал аскетичен само напук на източния разкош, който го заобикаля. Вместо това попаднах в стандартен европейски дом, който сигурно бе доста скъп, но стойността му не се натрапваше. Докторът беше в строг тъмносин костюм и черни обувки. Съпругата му Латинка, в елегантна рокля, още със сядането ни предложи питиета - скоч, водка, мартини. „Гледаме всички заедно поне за месец в годината да се прибираме в България. Само там успяваме да си починем истински. Особено дъщерята...", подхвана тя, но докторът я прекъсна. „Щото вие, българите, може и да не го съзнавате, но имате най-красивата страна в света. И аз съм много доволен, че това е втората ми родина."

 

Малко по-късно, към единайсет вечерта се върна дъщеря им Лина. Сама. Полюбопитствах откъде се връща. Този път очевидно нямаше да сложа пръст в раната, както стана с Фани. Била у приятелка. Малко по-късно докторът на шега ме попита защо не се оженя за дъщеря му. Какво ли не бих дал, отвърнах, но ми е невъзможно да сменя религията си. Това с религиите било пълна глупост, махна той с ръка, всеки трябва да вярва в това, което си иска.
Още няколко матрони живеят в същата приятна атмосфера като тази на Латинка. Те се събират на сладкиши и вермут през уикендите. Тези матинета са абсолютно недостъпни за българките, отишли в Сирия след 70-те... дамите никога не ги споменават по друг начин освен като „снахите".
 

 

Усмивката на Лина

Камъни в Бейрут
Бейрут е на 5-6 часа път с кола от Дамаск. Преди гражданската война всички го наричаха Париж на Близкия изток. Скоро пак ще е така. Лина следва там. Неговите булеварди, барове, спортни автомобили винаги са смесвали атмосферата на Монте Карло, Неапол, Валета. Там шейховете от най-консервативната ислямска страна Саудитска Арабия прекарват по цели месеци, за да правят неща, заради които в собствената им родина първо биха ги обесили, после насекли на парчета и накрая изгорили, само ако им минат през ума. Бейрут е несравнимо по-космополитен от София например. На площадчето с часовниковата кула ще срещнете едновременно филипинки, италианци, нигерийки, португалци, американци... Знаех това и още с влизането си в града отидох право на плажа. Щеше да ми е двоен лек - за очите и за тялото - след двете седмици жени, покрити с чадори като извънземни в Дамаск, и след петте часа каране в прахта и жегата. Точно плажът обаче ми се стори зловещ като гражданска война, макар да нямаше къде да си сложа кърпата от хора. Разголени мъжаги цвърчаха на слънцето, други несръчно подритваха футболни топки. Плътно облечени жени със старателно прибрани коси пък изпълняваха ролята на обслужващ персонал. Дори по-скоро пречеха. На тях единственото позволено им удоволствие беше да плакнат ходилата си на една чешмичка.

 

Очевидно и на бейрутския плаж цареше правилото, валидно за по-голямата част от ислямския свят: „Всеки косъм от женска коса е кама в сърцето на нашите мъченици." В този момент си спомних какво казват кабилите в Алжир. Кабилският народ е мюсюлмански, в такива случаи казват саркастично: „Криеш си косата, показваш си гъза". Както и да е, и аз се изкъпах в морето и отидох да пия нещо разхладително, докато стане време за срещите ми. Последната беше за другия ден. Популярен местен тв журналист и жена му, българка, ме бяха поканили на обяд. Абдула говори много чисто български, макар да е завършил преди цели 15 години в София. След обяда, прекрасно опечено пиле с картофи и бяло вино, двамата се оттеглихме в хола, за да изпушим по едно наргиле и да побистрим политиката. В Ливан това винаги е съвсем наложително. Разговорът вървеше накъсано. Децата на Абдула, прелестни момиченце и момченце на по девет и шест години, не спираха да се гонят край нас, да ни задават въпроси, да искат да им кажем мнението си за рисунките им. По някое време станах да си ходя. Чакаха ме 3 хиляди километра до София и купища граници. „Но защо не останеш? Не може да си тръгнеш така, без да си вечерял!", почнаха да ме увещават домакините. Знаех, че, ако се оставя на източното им гостоприемство, може и следващата седмица да не си тръгна. Категорично отказах. Тогава Абдула се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и ме заувещава: „Къде ще си ходиш, то вечер стана вече. Остани, ще се поразходим тази вечер из Бейрут по до късно. Утре е петък, почивен ден, ще станем сутринта, ще вземем децата и с колата ще идем до Южен Ливан. Ще похвърляме малко камъни срещу израелските войници, ще обядваме..."

 

При тази идея хлапетата заподскачаха и се запрегръщаха. Направо замръзнах от думите му. Той искаше да изложи децата си на риска някой войник, на когото нервите му не издържат, след като камък го е фраснал през лицето, да започне да стреля. При това Абдула разказваше всичко това, сякаш ще ги води на зоопарк. А и нали онези там са момчета на по 17-18 години. Нали синът му след 10-ина години може да се окаже в подобна ситуация. Погледнах към жена му. Надявах се поне тя да схваща налудничавостта на ситуацията. Тя също ме погледна и се усмихна:
- Ще дойдеш, нали? Прекрасно ще е.

 

Това поведение е и обратната гледна точка. Доста европейки, американки биха казали: „Е, и какво, като стана добра мюсюлманка, на мене така ми харесва". И, разбира се, щом на някого му харесва да се загръща в горещините, да общува с някой мъничък Саддам и да се обажда само когато му позволят, си е негов личен бизнес. Някои в Европа обичат да ги бият с камшици. Единственият проблем е, че е много възможно девойката изобщо да не си пада по такъв тип живот, но да няма ясна представа какво я очаква. Според ислямското законодателство Шариат децата пълновластно принадлежат на бащата. До голяма степен и майка им, но тя все пак може да разчита, че ще се измъкне някой ден. Сама. Това е причината посолствата да нямат кой знае колко полезни ходове, когато ридаещото момиче тайно им звънне по телефона отнякъде за помощ. Те не могат да се бъркат в законодателството на страната домакин. А и според законите на повечето ислямски страни, омъжиш ли се за техен гражданин, автоматично и ти придобиваш гражданство. И няма не искам.

 

„Пука ми за тъпата кучка, тя мене питала ли ме е, докато се чука с талибана", каза ми месец по-късно войник от британското посолство, с когото говорехме за негова сънародничка, изпаднала в подобно положение в Алжир. Боя се, че точно с тези думи, ако не и по-вулгарно, оценяват проблема самите посланици. Всеки момент сълзливите медии могат да прехвърлят проблема върху тях.
 

В градината с Камий
Алжир е от другата страна на Изтока, на запад. Много приятно е, че почти нищо от старата френска атмосфера не се е загубило там. Ароматът на току-що опечени кифлички, сирената на кораба „Марсилия", който от сто години насам извършва редовния си курс до Франция... Една сутрин бях седнал в бистро на централния булевард „Дедуш Мурад", пиех какао, похапвах шоколад и си четях вестника. Вътре беше пълно, когато влязоха две девойки. Една забулена и една в джинсов костюм. Само на моята маса имаше два свободни стола и напук на традицията аз ги поканих да седнат при мен. Те дори ми благодариха. Малко по-късно ги поканих да се поразходим. Нищо повече, беше сутрин. Те проведоха кратък съвет. Накрая едната си тръгна, а другата я изпроводи с Au Revoir. Заради мен го изрече на френски. След половин час двамата с Камий се озовахме в градината „София". А когато се разделяхме и аз трябваше да си хвана такси, тя настояваше да го спре и да обясни на шофьора къде отивам, за да не съм се изгубел. Аз я качих нея естествено, но по пътя си мислех, че противно на всички приказки Алжир е един прекрасен кореспондентски пункт и аз на всяка цена трябва да се върна пак. Бързо се отказах от идеята. На другия ден фундаменталистите в шест следобед причакаха шест тийнейджърки да излязат от дискотеката. Разстреляли ги, а после ги насекли с ритуални ятагани. Грехът на момичетата не бил, че танцуват на европейска музика, а че го правят на място, където има и момчета.

 

Момичето от рецепцията на българското посолство в Алжир е дъщеря на кабилеца Нурадин Ахлуш. Майка й е българска туркиня. Нурадин е страхотен сладур. Не отрича, че си пийва пастис вкъщи. И не само това, дава и на другите, защото жената ти и само да те гледа как пиеш, пак съучаства. Няма страшно от няколко чашки алкохол, приятелю, човек, като ляга с жена си, той от името на Аллаха спи с нея", довери ми веднъж философията си той. Дъщеря му, която говори български, френски и арабски, срещнала бъдещия си мъж, алжиреца, в Бургас. Малък е светът, както обичат да се хвалят българите. Всяка сутрин, когато излизах да си върша работата и й подхвърлях нещо мило, тя ме поглеждаше много особено. Накрая я попитах какво има. „Представям си колко интересни неща виждаш всеки ден из Алжир. Аз живея тук от 7 години и познавам само централната улица", обясни ми тъжно. Нея мъжът й я прибираше всеки ден след работа и я водеше право вкъщи. Освен това току-що й беше направил още едно дете. Безотказна система. Нурадин наблюдаваше хладнокръвно това, точно както и когато жена му си е пийвала алкохол.

 

Автентичният алжирски израз за това, че си се оженил за някое момиче, е „сложих й ръка". Точно така му викат - „Сложих й ръка". В Южен Алжир, при туарегите, да сложиш ръка на любимата струва точно 40 камили. Не е малко. 1 камила = 1000 долара.
Мюсюлманските мъже могат да са и различни. Една много изискана норвежка ми разказа, че се запознала със сирийски студент в Осло. За нея мъжете, общо взето, са неприятни двуноги, които само се чудят как да натъпчат нещо в търбусите. Но този сириец я омагьосал. Той се храни изящно, истински изящно, разказваше запленена скандинавската ми приятелка. Веднъж го хванала насаме и го попитала как е успял да го постигне. „Какво значение има" - засмял се сириецът. - Нали като се върна вкъщи, се събличам, сядам на пода и започвам да се тъпча с ръце. Ние, арабите, никога не се променяме."



назад съдържание напред





съдържание


Бандити на пътя
16 престъпни магистрални банди тероризират транзитно преминаващите чужденци и нанасят на държавата загуби за стотици ...


Конституцията и въпросът за властта
След промените в основния закон жълт депутат предвижда федерация на България и Македония под царска власт ...


Буркан-касичка, долар-касичка...
Около 90 на сто от българите не могат да управляват личните си средства така, че те да им носят допълнителни доходи, ...


Тодор Колев: Царят прилича на Дон Кихот
Такова чудо като Абрашев дори в представите ми нямаше. Ако някой ми беше казал миналата година, че ще има такъв ...



...


Врачанският период на Европа
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.