АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Тема на броя

Домашното насилие
Катерина Запрянова

Поне 600 000 българки са малтретирани от близките си. Държавата отказва да поеме отговорност

 

 

Пет часът сутринта. Звукът е познат - ключът отвън бута ключа отвътре. Някой иска да влезе вкъщи. Стискаш ръба на леглото, докато ноктите ти не побелеят. Просто главата на семейството си идва.

Молиш се всичко да свърши бързо. Крясъците. Шамарите. Заплахите. Светването на лампата. Изгасването. Светването. Страхът, че ще те заболи. Страхът, че може просто да се обърне и тръгне отново и никога вече да не го видиш. Мразиш го. Обичаш го. Искаш да плачеш. Не можеш.

"Какво става, мамо?"

Съненото гласче те стряска.

"Нищо" - отвръщаш.

И после казваш сякаш на себе си:

"Татко си е дошъл".

В Европа всяка пета жена е малтретирана вкъщи. Същевременно според национално представително проучване, проведено от "Джендър проект" и НОЕМА, една на всеки четири българки се определя като жертва на терор от най-близките. Освен в честотата съществува разлика и в степента на насилие, което жената у нас изтърпява, в сравнение с тази в развитите държави. Така например, ако в Щатите една плесница вече влиза в графата "насилие", жените тук не се определят като малтретирани, докато нещата наистина не излязат извън контрол. Което значи счупено ребро или влачене за косата, или няколко шева на бузата, или системно изнасилване... В този смисъл почти няма българка, която да не е "изяла" поне един шамар от любящата половинка. И ако приложим щатските критерии върху нашата страна, ще се окаже, че близо 100% от нежната половина на населението са или са били жертва на домашен терор. Което, съгласете се, вече е стряскащо.

Другата разлика е, че докато 44 държави са приели специални закони, третиращи домашното насилие, жертвите у нас на практика са в безизходица. В България няма правни механизми, които да позволяват отделяне на жената от насилника непосредствено след оказания терор. Тоест - ако бъдеш набита и ако си склонна да изтърпиш няколко състрадателни и един-два подигравателни погледа, можеш да отидеш в полицията. Оттам ще размахат пръст на мъжа ти... и толкова. След което той със сигурност ще ти го върне за "предупреждението". Разбира се, можеш да заведеш дело. Това обаче струва пари, а в повечето случаи ти ги нямаш. Колко по-лесно е да се оставиш по течението.

 

Съществува още един фактор, който прави проблема изключително сериозен. А именно - освен типичните случаи на домашно насилие, резултат на алкохол, прекомерна агресия (маскирана удобно като "нрав"), перверзно утвърждаване на Аз-а, липса на професионално и лично удовлетворение, у нас можем да прибавим един чисто битов елемент - доброволното приемане на ролята на жертва от страна на жената. Сещате ли се за "култовите" думи на Божура от едноименния разказ на Йовков? "Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо...."

 

Звучи абсурдно? Подобно отношение обаче съществува и днес у много жени.

"Като ме удари, поне знам, че не съм му безразлична", казва тежко Иглика на чаша кафе. Тя е преводачка, на 30 години. Носи тъмни очила всеки ден. Дори в офиса. И не вижда нищо странно любимият човек да "демонстрира отношение" от време на време. Дори го защитава: "На мен ми трябва мъж, не плужек!" След което заявява, че по принцип какво става у тях, си е само тяхна работа. Което маркира още един типично български проблем - нагласата ситуацията в семейството/съжителството да се възприема като нещо изцяло извън законите. С други думи, държавата у нас свършва на прага.

 

Каквото става зад пуснати пердета, е работа само на домашните.

...Може да сте я виждали в трамвая. Застава винаги на едно и също място - между третата и четвъртата врата, пред някакъв стикер. С надпис "Жени помагат на жени". И някакъв телефон. Взира се в него дълго, сякаш се опитва да го запамети наизуст. Явно не успява, защото на следващия ден пак е там. Упорито вперила взор в лепенката. С едно око. Другото е подуто. Всъщност въпросът определено не е в запомнянето - има номера на поне десет листчета в оръфаната си десетгодишна чанта. Става дума за набиране на кураж. Това ТРЯБВА да спре. Ще се обади днес... Но утре пак е на същото място в трамвая. На връщане от работа - пак. Гледа го в продължение на целия път от центъра до "Дружба". Гледа го секунди, преди да слезе. И минути, преди да получи първия шамар за вечерта, придружен от "Пак ли боб ще ям, ма". Това продължава вече осем години. Тя е единствената в службата, която всяка година използва дори от неплатения си отпуск. Само и само да избегне учудените повдигания на вежди при вида на поредната синина на лицето й. Може да сте я виждали в трамвая. Казва се Алина и е на 35. Това е всичко, което би ви казала за себе си. От другото я е срам...

 

Зоя е висяла от балкона на апартамента си. Хваната грубо за левия крак и дясното рамо. "Тогава бях сигурна, че ще умра - Зоя нервно прекарва ръка по обръснатата си глава. - Все пак човек не може да оживее, ако се строполи от осмия етаж. А аз просто ЗНАЕХ, че той ще ме хвърли. И ако трябва да бъда честна - желаех го. Исках да умра. За да свърши всичко." Той обаче не я пуска. Във всеки един смисъл. Сега не я пуска да си отиде от него. Издирва я навсякъде, прави невероятни сцени пред приятелите й. Казва й, че я обича. После пали косата й.

 

Пссст. Фасът потъва в бедрото. Трудно е да си представиш болката. Ако не си я изпитал. Елена обаче я е изпитвала. Много пъти. Слава богу, намерила е сили да си тръгне. Не само от цвърчащите фасове. Но и от ужаса да бъдеш връзвана за радиатора и да наблюдаваш как "любимият" се подвизава с други. Тръгнала си е. Но повечето жени не успяват.

 

Мълчанието на агнетата

Истина е, че всички познаваме или сме познавали жертви на насилие, независимо дали последните са се считали за такива. Също така е истина, че повечето престъпления остават скрити, обвити в тишина. Защо жертвата у нас не реагира подобаващо? Защо в повечето случаи не предприема никакви, или почти никакви, мерки? Защо направо не си тръгва? Ето някои от причините:

За съжаление идеята "да запaзиш семейството" се оказва по-важна от безопасността на жената. Думите "развод" и "раздяла" все още звучат страховито по тези географски ширини, макар и стигмата "разведена" да не е толкова страшна като преди години.

"Обичам го". Въпреки че звучи тотално не на място от устата на току-що пребита жена, може да чуете това "признание", стряскащо често. Според психолозите любов всъщност няма. Има изродена форма на привързаност, която свързва жертвата с насилника като пъпна връв.

Децата. Вечната причина. Какво ще правят без баща? Макар че по-добър въпрос в случая е: "Как ще растат нормално с насилието вкъщи?"

 

Икономическата зависимост. Жените у нас все още са в значително по-неизгодно финансово положение. Въпреки претенциите да сме модерно общество, главата на семейството носи голяма част от парите вкъщи. Страхът, че няма да се справиш сама, е често водещ.

Срамът. Срамът от близки, роднини, колеги. Срамът от нещо толкова неопределено и същевременно депресиращо като "хората". Да не говорим за случаите, в които съпругът е обществена фигура. Тогава срамът от провал на връзката е пряко свързан със задължението да поддържаш даден имидж.

 

Самотата. По-точно страхът от нея. Идеята да си сама на празници. Да гледаш последните новини, без да има с кого да ги изкоментираш. Да знаеш всеки ден и всяка секунда, че "няма мъж в къщата". Да си наливаш сама питие. Да не правиш планове за ваканции. Да не ти пука за новите вратовръзки.

Липсата на самочувствие. След дълги години живот с насилие вече не знаеш доколко то не е логическо следствие на действията ти. Доколко не е отговор на собствената ти некомпетентност - във всичко, което правиш. "Ти си го просиш" - чувала си хиляди пъти. Чувствала си се дори виновно: може би всичко това ти се случва, защото просто... го заслужаваш. Защото не ставаш.

 

Той не те удря - само те заплашва! Според психолога Надя Кожухарова обаче "не е необходимо да си наранена, за да бъдеш жертва. Травмата има много лица - едното от тях е зависимостта, другото е страхът".

Отказът да приемеш за факт очевидното. В такива случаи си казваш: "Животът ми не може да се е объркал чак до там." Ако потърсиш помощ, или направо си тръгнеш, това ще е равносилно на признание, че не си способен да имаш семейство. А в контекста на традиционното възпитание, какво по-страшно от това...

Гордостта. Не искаш да бъдеш съжалявана. От възклицания като "бедничката!" те боли повече от най-силния шамар.

 

Идеята, че нещата са извън твоя контрол. Каквото и да правиш, все тая.

Страхът от него. Та нали, ако го напуснеш, той ще те намери и ще стане още по-страшно. Както миналата година, когато те откри при най-добрата ти приятелка, изкърти вратата и после ти тегли такъв бой...

Сексът. Та той е просто не-ве-ро-я-тен! Въпреки че понякога те боли. Много.

 

"Ще се самоубия!". Казвал ти го е неведнъж, когато си понечвала да си тръгнеш. Кълнял се е в безгранична любов със сълзи на очи, след което дълго е блъскал главата ти в стената. Ами ако наистина го направи? Нали веднъж тръгна да си реже вените и после ти бърса няколкото капки кръв от кухненската мушама. Как да го оставиш... Ще ти тежи цял живот на съвестта.

Незнанието. Към кого да се обърнеш. От кого да потърсиш помощ. Кой ще ти повярва - та той се държи толкова перфектно с теб на публични места... дори ти целува ръка.

 

Патриархалният обществен модел, насаден в главата ти от малка. Идеята, че с авторитетите шега не бива. Според психиатъра Тома Томов, "за да подчини жертвата, насилникът трябва да разруши автономността й. А това не е никак трудно при българите - ние сме продукти на патриархално възпитание, където личната автономност е далеч по-маловажна от лоялността към авторитети". Тук спадат и "доброжелателните" роднини: "Стой си при него ти, дори и да те пошляпва, че жена без мъж за нищо не става."

 

И накрая, най-перверзната, най-абсурдната причина да премълчиш и да предпочетеш да страдаш: "Понякога той е толкова добър!" Истината е, че всеки насилник, независимо дали иде реч за домашен терор или не, може да си позволи моменти на затишие. Да изрази дори съчувствие, да направи подарък. Подобни подаяния често се приемат с разтворени обятия от жертвата - така насилникът може да бъде възприет дори като спасител.

Погрешно се оказва схващането, че даден спор е "между майка ти и мен - така че най-добре си лягай!!". Във всяко семейство, в което има насилие, неминуемо нарушени се оказват и правата на децата. Зловещият пример - преди броени дни 35-годишен ром от Стара Загора преби до смърт 2-годишната си дъщеричка. Удряйки главата й в тротоара. Ритайки я безмилостно. Причината? Скарал се с майката. А детето се оказало изкупителната жертва...

 

Ако травмирането не е физически и директно, тук и сега, то е психически и за цял живот. Скрити рани, страхове, несигурност, комплекси, липса на ясна преценка съпътстват децата, свидетели на насилие. Според специалистите именно при тях най-лесно се възпроизвеждат и моделите на поведение. Просто казано: семейство с жертва и насилник често е причината един ден децата да се окажат в една от двете роли. Или и в двете едновременно. Неслучайно много от непълнолетните "бели робини" са отраснали в семейства, в които побоищата са били ежедневие. И много от криминално проявените младежи повтарят заучени фрази и прийоми... от бащите си.

 

Допълнително усложнение идва от факта, че повечето майки предпочитат да поемат върху себе си цялата тежест на битовото насилие. Чувството за вина у децата, резултат от убеждението, че майката е изтърпяла и "техния дял", може да доведе до сериозни увреждания. "Нямаше как да се оженя!" - твърди Миглена, с която се срещаме пред кабинета на виден столичен психиатър. "Все пак, майка ми ме предпази от набезите на баща ми! Как да я оставя сега?"

Миглена е на 42 години. Майка й - на 65. Миглена никога не е имала гадже...От горещия телефон до Страсбург. Жертвите на домашно насилие реално нямат много голям избор. Малко от тях намират силата да уведомят полицията. Но много имат нужда от помощ. Крещяща. Понякога семейството и приятелите вършат работа. В повечето случаи обаче - не. Въпреки това статистиката сочи, че едва 1% от пострадалите търсят съветите на специалист.

 

Сериозна психологическа подкрепа за жени, претърпели насилие, се предлага на съвсем малко места в страната. Има няколко горещи телефонни линии за предпочитащите да запазят своята анонимност. Асоциация "Анимус" и център "Надя" предлагат и персонални терапии за жертвите на домашен терор. При спешни случаи "Анимус" може да скрие жената за няколко дни. "Надя" пък разполага с къща, в която се приютяват такива жени. Адресът й се пази в дълбока тайна. В Пловдив, Варна, Бургас, Силистра, Горна Оряховаци, Плевен, Перник и Добрич също има центрове за оказване на психотерапевтична подкрепа.

 

От фондация "Български джендър изследвания" осигуряват безплатна адвокатска помощ за крайно нуждаещи се жертви на домашно насилие. Програмата, която е финансирана отвън, обаче приключва след месец. От фондацията се надяват, че ще успеят да намерят пари за продължаването й. Само за две години, със сравнително скромните средства, отпуснати от холандска фондация, е било помогнато на над 160 жени.

 

"Много е важно правителството да осъзнае, че е необходима правна помощ за жертвите на насилие. В момента на този проблем не се обръща никакво внимание", казва Геновева Тишева, ръководител на "Български джендър изследвания". Фондацията е изготвила проект на закон за защита на жертвите от домашно насилие. "Той предвижда бързо съдебно производство, гражданско на първо време, с което да се отдели насилникът от жертвата и децата. Това е най-важното. До две седмици пък ще може да се излезе със заповед за защита", казва Тишева. По думите й в момента положението с правата на жертвите от такъв тип терор е абсолютно неуредено, "тъй като липсва законодателна база за уреждане на тези въпроси, жертвите искат само да се разведат и почти няма такива, които желаят да съдят насилника за неговите престъпления". Още повече че законът освобождава от отговорност някои типове насилие, ако са извършени от член на семейството, въпреки че същите деяния са наказуеми, ако са дело на непознат. Тоест - ако някой те зашлеви в трамвая, можеш да го осъдиш. Ако това се случи у вас обаче, между теб и партньора ти - не. Колкото и нелогично да звучи.

 

В момента жълтите депутати обсъждали кой точно да внесе законопроекта. Няколко професори от парламента обаче изказали "някои съображения" - а именно, че явлението домашно насилие не може и не трябва да се регулира със закон. Не било етично държавата да се намърдва, де факто, под юргана на хората.

"Напротив, крайно време е държавата да поеме своята отговорност", мръщи се Геновева Тишева. Според нея "няма значение, че си обявил за свой приоритет например приватизацията - ти не можеш да оставиш правата на хората си неуредени."

 

"Защото кой се занимава с този проблем - само неправителствените организации. Тишева разперва ръце. - Плачем над техните съдби и... толкоз. Но някои хора вече се осъзнават и тръгват към Страсбург. Като няма как да се защитиш тук, излизаш пред Страсбург именно с това, че няма с какво да се защитиш. И нека да реши страната - дали й се ще да плаща, или ще приеме този закон. Може би единствено България е държавата, която не е направила нито една служба и нито един подслон, в които да се помага на такива жени." Всъщност на няколко места общината била отпуснала без наем помещения за изграждане на центрове за психотерапевтична помощ, но това било всичко.

 

Жените насилници

Ако вече ви е втръснало от феминистични декларации, чуйте това: И жените бият.

В greenspun.com, международен сайт, създаден за подкрепа специално на мъже, жертва на насилие, се цитират данни, които определено предизвикват повдигане на вежди. Например, че жените са много по-склонни към насилие, отколкото представителите на силния пол - 59:1000 срещу едва 22:1000.

 

Повечето мъже се оплакват от емоционално насилие. От обиди, унижения. Твърдят, че жената е много по-изобретателна и по-язвителна в това амплоа, отколкото би бил един мъж.

Някои обаче пишат за физическото насилие, на което са подложени. И то - от години. Едни се оплакват от размерите на жена си - с глава по-висока и по-силна от тях. Други твърдят, че реално хапането, дрането и скубането не им причиняват толкова силна болка, колкото самият факт, че това се случва.

 

Защо не си тръгват? Всички изтъкват "онези" причини. "Обичам я". "Децата". "Срамът". И така нататък.

Един от десетината мъже, писали с прякор Джон, обаче говори за истинско, дори плашещо физическо малтретиране. Като например - бил е наръган с нож. На няколко пъти. Бил е обстрелван с всевъзможни предмети. Но не си е тръгнал, защото все още имал надежда, че нещата ще се оправят. А всичко започнало преди десетина години, като игра - тя закачливо го пляска по бузката заради нещо, което е казал, или го щипва, ако не е особено доволна от нещо. После идва замерянето с чинии. После - ножът.

 

Друга жертва пък казва, че не може да живее без жена си. Въпреки че всяка нощ, когато си легне, се обръщал към Бог само с: "Моля те".

В България за домашно насилие над мъже все още не се говори. Отчасти, защото патриархалните устои на обществото ни не предполагат наличието му. Но все пак има и такива случаи. Макар и единици.

 

Помогни ми да не бия!

"Не зависи от мен - полудявам! А после съжалявам, разкайвам се!" Димитър твърди, че също е жертва. На емоциите си. Повтаря, че не желае да нарани никого. Просто нещо му става. Започва да удря, преди да се усети.

Първата консултация с психиатър е била трудна. Втората - не толкова. "Идеята е да овладееш агресията" - казва Димитър. За него не е късно. Той е само на 32. "Посяга" сравнително отскоро. Мъже като Димитър са таргета на няколко организации, действащи на територията на България.

 

Бургаската асоциация "Деметра" например е създадена с цел да помага на жените, жертви на домашно насилие. От 2000 г. обаче предлага и програма за консултации на мъже-насилници. В случай че даден мъж е задържан в полицията вследствие на побой над жена, асоциация "Деметра" е уведомявана незабавно. Консултацията става "на място" - т.е. в полицията. По принцип мъжете не реагират особено ентусиазирано по време на първата среща, но ако осъзнаят, че имат полза от консултацията, се съгласяват да отидат и на втора. "Деметра" осъществяват програма против насилието и в Бургаския затвор. Групата, върху която се работи там, се състои от мъже, чиито престъпления неизменно включват насилие над жени. Резултатите в затвора са повече от окуражаващи - подобрени са дори отношенията на затворниците с персонала.

 

Като цяло опитът на "Деметра" сочи, че младите мъже са много по-отворени към подобни консултации. В много случаи при тях се наблюдава наистина значителен напредък. Трудностите са несравнимо по-големи при по-възрастни господа - няколко десетилетия насилие не могат просто да се "излекуват" от днес за утре със съвети и добри намерения. Надежда, разбира се, има. Според специалистите едно добро начало при закоравелия насилник е да се опита да проумее нещо сравнително просто.

А именно, че агресията не е признак на сила.

 

 

СТАТИСТИКА 

Всяка четвърта жена в света е жертва на домашно насилие. В някои държави половината от жените са били малтретирани от близки, в Европа - една на всеки пет.

***

Според национално представително проучване за 2000 г., финансирано от Джендър проект България и проведено от НОЕМА, всяка четвърта българка определя себе си като жертва на домашно насилие.

***

Данни от изследвания на неправителствени организации сочат, че около 600 000 българки са жертва на някаква форма на домашно насилие, като за 60 000 от тях то е постоянно. Незначителен процент от жените в това положение търсят помощ.

***

В световен мащаб на всяка 9-а секунда жена бива насилвана от интимния си партньор.

***

По данни на УНИЦЕФ за последните няколко десетилетия повече от 60 милиона жени в света са убити от член на семейството им. Само за 1997г. в "името на честта" в Пакистан са били убити поне 300 жени. За същата година цифрата за Йемен е 400, а за Египет - 52. Счита се, че в Индия около 5000 жени годишно биват убивани заради "недостойна зестра", като единици от съпрузите отиват в затвора. В гъстонаселените Китай, Индия и Корея пък масово се практикува убиване на новородените момиченца, въпреки че това е изрично забранено със закон.

***

Според статистиката на МВР годишно само в София има 15 убити от съпрузите си жени.

***

Някои данни сочат, че над 50 милиона жени и момичета в Европа са били засегнати от мъжко насилие и че близо 70 на сто от тези инциденти са станали в обкръжението на близки и роднини.

***

Годишно в Германия около 50 000 жени и деца търсят убежище в 400-те специализирани дома за пострадали от насилие, като това са хора само от ниските и средните слоеве на обществото.

***

Холандия е изчислила, че на година спешната медицинска помощ, полицейската и съдебна закрила в резултат от домашно насилие възлиза на 300 милиона марки. Сумата в Швейцария пък е 400 милиона швейцарски франка.

***

Само 44 държави в света (12 от които в Латинска Америка) са приели специфично законодателство за спиране на домашното насилие. България не е сред тях.

 

 

 

 

Форми на домашно насилие

Изолация

Жертвата е зависима от партньора си без възможност за помощ и подкрепа отвън. Излизанията и контактите й се ограничават до нула, което се осъществява по различни начини. Като например изключване на телефона, когато извършителят е вън от дома, придружаване на жертвата навсякъде, отваряне на пощата й...

Финансов контрол

Жертвата се лишава от достъп до пари и каквато и да било информация за финансите на семейството. На ден й се отпускат само определени стотинки за пазаруване. Забранява й се да работи. Дори и да е взела пари на заем, или ако има спестявания, те й се отнемат.

Заплашване

То се използва, за да събуди чувство на страх у жертвата, че ако не се подчинява, ще й се случи нещо много лошо. Вербалните заплахи често са придружени с жестове, като унищожаване на вещи (най-вече на жертвата), нараняване или убиване на малки домашни животни, игра с огнестрелни оръжия. Най-честите заплахи са тези за убийство на жертвата и/или децата, както и заплаха със самоубийство.

Емоционално насилие

То лишава жертвата от самоувереност, кара я да раболепничи, прави я зависима и слаба. Това поведение включва унижаване и ругаене на жертвата, дисквалифицирането й пред приятели, вменяване на вина, както и на чувството, че тя е глупава.

Физическа злоупотреба

Тя кара жертвата да върши онова, което иска насилникът. В повечето случаи той наказва жертвата за това, че е нарушила неговите правила. Това поведение включва:

- зашлевяване, ритане, блъскане, удряне с юмрук, хапане, хвърляне на предмети

- насочване и стрелба с оръжие

- заключване вкъщи

- изоставяне на непознато място

- отказ на насилника да помогне, когато жертвата е ранена, болна или бременна

- оставяне без храна

- душене, връзване

- обезобразяване

- убийство

Сексуална злоупотреба

Много жени са открили, че след определен период от време мъж, който е злоупотребявал физически или психически, стига и до тази форма на насилие. То включва:

- каране на жертвата да върши неща в секса, които тя не иска и които я карат да се чувства неудобно

- изнасилване

- насилване на жертвата да прави секс с други хора

Използване на децата, за да се контролира или наказва майката

Често мъжете, които упражняват насилие, заплашват, че ще навредят на децата, за да накарат майката да се подчини на изискванията им. Децата биват използвани като "шпиони", които да докладват на бащата къде е майка им. Деца биват принуждавани да участват в нападенията срещу майка им. Някои насилници системно подкопават авторитета на майката пред децата.

 

 

 

 

ИНТЕРВЮ

Надежда Стойчева, психотерапевт

 Насилието е израз на безсилие

„Обикновено жертвите не обичат истински насилника. Това е форма на зависимост, при която жената счита себе си за низше същество", казва ръководителят на център „Анимус"

 

Огромна част от жените, обаждащи се на горещия телефон на асоциация "Анимус", са жертви на домашно насилие

В какво се изразява дейността на "Анимус"?

- Организацията е създадена през 1994 г. с идеята да оказва психотерапевтична помощ на жертви на насилие. Защото преживелите насилие получават психична травма, която се отразява на живота им, и е изключително важно да има такова място, където да намират подкрепа.

Какви са програмите, по които работите?

- Освен за домашно имаме програми за сексуално насилие, за трафик на жени, гореща телефонна линия и кризисно звено. Идеята на кризисното звено е да помага в спешни случаи - на жени, които току-що са преживели насилие, или са на улицата, или спешно се нуждаят от някаква подкрепа - кризисното звено е мястото, където ще се погрижат за тях, където могат да престоят няколко дни и да размишляват върху живота си.

Ако изключим спешните случаи, на кой етап от насилието жертвите се обръщат към вас? Вероятно има някакъв период, в който се борят със срама...

- В специализираната литература е описано, че жените, жертви на домашно насилие, преживяват между 5 и 7 цикъла на раздяла. Тоест биват набивани, избягват, после се връщат... Това, което ние сме забелязали, е, че много жени се обаждат на телефона, след 4-5 месеца пак се обаждат, след около година пак. С други думи, насилието персистира. Идвали са жени в службата и са казвали: "Ние си носим този телефон от миналата година." Тоест тя го е взела в себе си, знае, че има нужда от помощ, но й трябва дълго време, именно за да преодолее в себе си срама, че трябва да разкаже на някого какво се е случило с нея. Да преодолее страха, че може да остане сама до края на живота си. Да се осмели да се довери на някого. Последното е особено важно, защото голяма част от жените имат такъв травмиращ опит - да споделят с някой и той да злоупотреби с тази информация. Жената трябва да е сигурна, че хората, към които ще се обърне, ще запазят конфиденциалността й. Особено що се касае за жени, чиито мъже са на много високи постове.

Но не само срамът е причината за дългия период от време между началото на тормоза и това да се потърси адекватна помощ. Много често жените, които са преживели насилие вкъщи, не могат да се индентифицират като такива. Често самото насилие се омаловажава. И в този смисъл, когато дойдат при нас, те започват да изясняват картината на собствения си живот - какво се е случило с тях. Осъзнават обидите, униженията, които са изпитали, и полека-лека се отърсват от това объркване на личността - кое идва от теб, кое идва от насилника. Нашата програма в никакъв случай не дава съвети от типа: "Раздели се!" или "Не се разделяй!". Тя по-скоро помага на жените да разберат, че никой няма право да упражнява насилие върху тях.

Колко хора са се обърнали към вас?

- Само за миналата година клиентите ни бяха общо 2000. 1197 от тях са жертви на домашно насилие. На горещия ни телефон също се обаждат много такива жени. Обажданията са предимно от София, тъй като и ние сме тук. Звънят ни и от провинцията, разбира се, и това, което се опитваме да направим, е да помогнем на няколко неправителствени организации, които развиват подобни дейности в страната, да започнат да предлагат професионална подкрепа на такива жени. Защото със сигурност нашият център не може да поеме страната.

Как ще определите размера на проблема "домашно насилие" в България?

- В национално представително проучване за 2000 г. всяка четвърта жена определя себе си като жертва на домашно насилие. Подобно е положението и в света. Разликата между нашата страна и останалия свят по този въпрос обаче е, че у нас на практика липсват механизми, които да спрат насилието и да осигурят защита на жертвата. В този смисъл от "Анимус" напълно подкрепяме изготвения от "Български джендър изследвания" проект на закон срещу домашното насилие. Досега държавата не е влизала в семейството, избягвала е да се меси във взаимоотношенията вътре в него. Но сега това е повече от наложително, тъй като в момента жертвите водят самотна битка за правата си и често я губят. Или поради финансови причини дори не могат да я поведат. Но така или иначе това, че си съпруга на някого, не значи, че нямаш права.

Какви могат да бъдат последиците от едно постоянно насилие вкъщи?

- Най-различни. Като изключим синините, счупените ребра и крайници и огромните травми, които се нанасят на психиката, остава още един според мен огромен проблем. А именно - домашното насилие възпроизвежда модели на поведение. Установено е, че голяма част от децата - перманентни свидетели или пряк обект на такова насилие, нямат алтернативен начин на поведение, когато пораснат. Има два варианта - или самите те започват да упражняват насилие, или стават жертви. Още от детството си са свикнали, че това са обичайни взаимоотношения между хората. Например, когато работим с трафицирани момичета, много често се оказва, че те са живели в ситуация на домашно насилие.

Колко жени умират в резултат на домашно насилие?

- Мисля, че полицейската статистика сочеше около 15 случая на година само в София. Ето защо първото нещо, което правим, особено в кризисните ситуации, е оценка на риска за жертвата. Ако се счете, че той е много висок, помагаме на жената да се скрие. До това се прибягва особено в случаите, в които насилникът притежава пистолет или има склонност към садизъм. Имаше един такъв случай - един психопат беше връзвал майка си за радиатора и й беше пускал ток.

Но ние не можем да повлияем на решението на жената. Тя решава дали да се скрие за известно време, или да се прибере. Така например никога няма да забравя една жена, която беше пребита и беше дошла да се консултира. Същия ден мъжът й беше казал, че като се върне вечерта от работа, ще я донабие и убие. Аз й казах, че рискът е много висок и че за нея ще е много по-добре тази вечер да не се прибере. Тя обаче се върна. Беше я пребил до смърт.

Има изследвания, че безработният мъж бие по-често вкъщи...

- Не мога да кажа със сигурност, че това е така. В случая става въпрос за един пренос на емоции. В момента имаме няколко такива примера - съкратени военни, които са изпаднали в много тежко емоционално състояние, си го "изкарват" на по-слабите от тях, а именно - жената и децата. От безсилие започва да упражнява насилие. Осъществява се пренос на агресия. Той обаче е възможен и в обратния случай - и много заможен съпруг, който се е нервирал в офиса си, много лесно може да пренесе гнева си вкъщи.

Възможно ли е жена, жертва на домашно насилие, да продължи да обича насилника си?

- Обикновено жертвите на домашно насилие не обичат истински насилника, това е форма на зависимост, в която жената е така обработена психологически, че се смята за изтривалка. Казва й се - ти нищо не струваш, ти не можеш да сготвиш, едни домати не можеш да нарежеш, нито можеш да си гледаш децата. Така тя е обработвана години наред, през които започва да смята себе си за едно низше същество. Тя живее в състояние на перманентно насилие и унижение, но се чувства виновна. Насилникът й е вменил, че ако стане по-добра, има шанс нещата да се оправят. С други думи - изгражда се един тип садомазохистична връзка. Невинаги обаче жените желаят да бъдат мазохисти. Голяма част от тези, които идват при нас, са отвратени от всичко това.

В практиката ви има ли случаи, в които тормозът от насилника да е престанал?

- Ние не можем да въздействаме върху насилника, ако той не дойде да се лекува. Но има случаи, в които жените започват да изграждат собствената си сила и преценяват, че могат да закрепят двойката и да спрат насилието. Но това може да се случи само при ранни форми на такива взаимоотношения, не и при продължаващо с години хронично насилие. Ако един човек е свикнал да упражнява насилие, много трудно може да му се въздейства, ако не се подложи на лечение. В момента имаме стартирала програма за двойки. В известен смисъл мъжът също страда от това, което извършва, но е много трудно да го контролира, нуждае се от собствена терапия, за да се научи да си превъзмогва агресията.

Колко двойки имате в момента?

- Не са много, програмата е от скоро.

Само мъже идвали ли са при вас?

- Да, идвали са. С молба за консултация. Но са малко. Мъжете имат повече социални начини за компенсиране на собствените си преживявания - мъжът може да отиде с приятели и да се напие и по този начин да релаксира.

Имате ли случаи на жени, жертви на сексуално домашно насилие?

- Да. Всъщност повечето случаи на физическо домашно насилие са придружени от сексуално такова. Някои от жените не го разпознават и просто се дават да бъдат използвани като предмети. Другите пък ясно и категорично показват, че не искат да правят секс, и когато тази им воля не се спази, вече говорим за изнасилване.

Помагате ли и на такива, които са жертва на емоционално домашно насилие? В смисъл, биват психически тероризирани от съпруга си, без да има физическо нараняване?

- Да, някои жени са се обърнали към нас именно заради това. Такъв например е проблемът със силната ревност и преследване, изискване тя да се върне на петте минути и ако не се е върнала, значи е била с някой. Това е силен психологически тормоз.

Откога се заговори за домашно насилие в България?

- Когато през 1994 г. започнах да обикалям по различни места и да говоря за домашно насилие, никой друг не го правеше. То обаче си съществуваше. Тогава работех в болница, където съм виждала какви ли не случаи на жени - жертви на такъв тормоз. Но по онова време това беше тема-табу, около която се пазеше тишина. Съответно нямаше никаква служба, която адекватно да реагира на тези потребности на жените. Сега нещата са доста по-различни. И колкото повече хора осъзнаят какво зло е домашното насилие, толкова повече ще се определи нормата на обществото. Според мен това да се приеме законът за защита на жертвите от домашно насилие е не само акт на добра воля на депутатите, то е някакъв вид еманация на определено количество обществено човешко мнение. Което счита, че не е норма да те бият вкъщи.



назад съдържание напред





съдържание


Домашното насилие
Поне 600 000 българки са малтретирани от близките си. Държавата отказва да поеме отговорност ...


Как 984 създадоха партия №287
Симеон даде пример как един учредителен конгрес може да се прави с малко пари и без негативизъм и въпреки всичко пак ...


Брилянтният ход на Симеон с АЕЦ "Белене"
Политиците подхвърлят идеи без ясен план, смятат експерти Площадката в Белене е ...


Петьо Блъсков: БСП и СДС се сдушиха и нададоха пролетарски писък
Една националистическа партия може да бъде най-добрата подкрепа за първото капиталистическо правителство у нас, ...



...


Пушек и дим
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.