АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Култура

Георги Господинов: Писателят трябва да върви по ръба на провала
Цветана Царева

Митът за Дон Жуан е хит, който може да се ремиксира, твърди един от най-добрите съвременни български автори

 

Георги Господинов е сред най-талантливите, интересни и забавни съвременни писатели. Почеркът му трудно може да бъде сбъркан - оставил го е в “Лапидариум“, “Черешата на един народ“, “Естествен роман“, “И други истории“, “Писма до Гаустин“. Книгите му са преведени на френски, италиански, сръбски, македонски. Наскоро в Сатирата се състоя премиерата на театралния му скреч “D.J.“
Редактор на “Литературен вестник“ и създател на незабравимия  рекламен слоуган “Нашите пасти са вашите страсти“, той разказва за Дон Жуан, за съблазняването в литературата, за тулумбичките и за дядо си, на когото е кръстен.
 


Определяте “D.J.“ като театрален скреч, а не като пиеса. Що за жанр е това?
- Принципно скречът е част от клубната култура - става дума за онова специфично движение, което диджеят прави върху виниловата плоча. Първата му демонстрация била преди около 60 години, показал го е Ли “Скреч“ Пери. Аз просто се опитах да превърна скреча в част от драматургично произведение. Натрапчивите мисли, зациклящите страхове у нас също са един особен скреч.
Основният образ в спектакъла е Дон Жуан. Какво общо има той със съвременния диджей?   
- Митът за Дон Жуан е популярен вече четири века. Затова подходих към него като към хит, върху който може да се скречира, да се миксира. Който може да се обезкости дори. Тук имаме един “оглозган“ Дон Жуан, от когото е останало само “D“ и “J“.
Режисьорката Деси Шпатова също подходи диджейски към текста. Признавам, в началото изпитах суетата на писателя, чийто текст е пипан. След това обаче напълно приех нейния прочит. Защото иначе би било смешно - все едно автор на песен да се сърди, че парчето му е ремиксирано.
Иначе “театрален скреч“ е моя измислица, появила се в края на работата по спектакъла. Ако това, което се е получило, не прилича на традиционна пиеса, нека зрителят да погледне на него като на скреч.
Другият ви “главен герой“ е цигареният дим...
- Открих нещо много интересно - Дон Жуан и цигарите са свързани. Образът на съблазнителя за първи път се появява в пиеса в началото на ХVII век. Спектакълът е поставен в Севиля, точно когато градът се превръща в световен център на търговията с тютюн. По онова време пушели толкова и навсякъде, че тогавашният папа Урбан VIII официално забранил дименето в местните църкви при богослужение. Идеята ми е, че цигарата е белег на модерните времена, в които непрекъснато сменяш удоволствията. А лулата - на семейството, на постоянството, защото тя винаги е една и съща.
Забавлявате ли се от факта, че освен читатели вече имате и зрители?
- Все още ми е малко странно. Читателят е по-невидимо същество и аз харесвам това негово качество. Той съществува някъде, разбираш за него само като влезеш в книжарница и продавачът например каже: “Тука дойдоха три момичета и питаха за твоята книга.“ По-страшно е да стоиш пред зрителите, защото лесно виждаш реакциите им. Но когато се кефят, удоволствието е голямо.
Дон Жуан в крайна сметка е самотен герой. Много български автори също се оплакват от самота - че са неразбрани, нечетени...
- Този плач го слушаме 14 години и вече леко ми досажда. Проблемът е на българския писател, не на читателя. Писателят трябва да “подслушва“ езика на своите читатели, да гледа техните филми, да чете книгите им. Да се научи как да ги приласкае, да ги “съблазни“.
Вие какви техники използвате?
- Просто се сещам за неща, които са забравени. Когато ги кажеш и напишеш по един добър начин - защото всичко е в езика, пробуждаш обща емоционална памет. В “Естествен роман“ има Списък на удоволствията на 60-те, 70-те и 80-те години. В него се говори за бонбони “Лакта“, за шоколад “Крава“ и пр. И изведнъж хората си спомнят тези неща. Тези, които си казват: “Да бе, как съм могъл да забравя това“, са част от моята публика.
“Естествен роман“ е преведен на македонски, сръбски и френски. Как преминаха на езика на Молиер думи като “боза“, “локум“, “нужник“?
- Клозет и производните му не са най-сложните за превод думи, защото всеки език има богат жаргон за тях. Големите трудности дойдоха от нещата, свързани с масовата култура на българското. Преводачката на романа Мари Врина, крайно прецизна и точна, ми пускаше и-мейли и ме питаше: “Какво е това Гунди, коя е Паша Христова, какво е бонбони “Снежанка с фъстък“. За италианския вариант на романа пък проблемът беше да обясним   “тулумбичка“. Заровихме се в книги, етимологични речници. Накрая неочаквано се оказа, че това не е турски, а много стар италиански сладкиш.
Вие сте част от поколението, писало на ръка, на машина и на компютър. Техническото средство променя ли замисъла или направо смисъла?
- В това отношение поколението ми е малко шизофренно. Започнах да пиша неприлично рано - някъде 8-9-годишен. Използвах един лилав химически молив, от които езикът ти става “като на таласъм“. След което се пробвах на машината на майка ми. Сега си давам сметка, че писането на машина е тежък физически труд. Иска концентрация в жеста, сковаващо е, нямаш право на грешки. Хубавото на компютъра е, че имаш право на грешка. Винаги можеш да си кажеш - аз сега ще напиша една глупост, ама точно така, както си я мисля, а пък после ще я оправям. Всъщност чар има всеки един от тези начини. Сега ми се връща желанието да пиша с молив.
Какво мислите за апокалиптичните прогнози, че Интернет ще убие книгата?
- През 30-те и 40-те години на миналия век има големи страхове, че “пошлото“ изкуство на киното ще измести “високото“ на театъра. Има даже описания как публиката напуска театралните зали и тича към тогавашния “Одеон“ или “Модерен театър“, към публичните домове на масовата култура. След това се появяват опасенията, че вестникът ще бъде изместен от радиото, радиото от телевизията и т. н. Ние всички знаем, че това са лъжливи “смърти“. Понякога изкуството много прилича на Радичковата лисица, която все се прави на умряла. “Краят на литературата“ може да бъде мислен само като една от темите на литературата. Понеже литературата вече си свършва темите, измисля своя край. И може да ни го разказва 10 години, докато се окаже, че такъв просто няма.
“Черешата на един народ“ е посветена на дядо ви, той е герой и на много ваши стихотворения....
- Дядо ми наистина се превърна в някакъв литературен образ. Някои мои познати дори не вярваха, че съществува - въпреки че е съвсем реален човек, вече е на осемдесет и няколко години. Дадох им адреса му и му ходиха на гости. Дядо ми е важен за мен образ - на време, което си отива и никога няма да се върне. На един друг, наивистки поглед към историята. “Черешата...“ се опита да сблъска неговите истории с нашите митове, митовете на поколението от 60-те.
Дядо ви е разказвал много истории. Вие разказахте ли му някоя?
- Да, и по-късно тя се превърна в стихотворение. 20-годишен отидох до  Венеция и бях адски шокиран, впечатлен, за първи път излизах в чужбина. И разказвам на дядо ми как там всичко е вода, няма улици, как хората се разхождат с лодки. Той гледа, гледа, цъка. И понеже в селото му е голяма суша, накрая каза: “Ей, пак не я е свършил като хората оня (т. е. Господ). Ние тука умираме от суша, а там с вода залети и няма къде да си пасат овцете.“
Писателското кафене отдавна не съществува, това не ви ли натъжава?
- От една страна, не е хубаво, че го няма - кафенето е място, където хората могат да се съберат и да си поговорят. От друга страна, е добре, че липсва, защото същите тези хора отдавна не си говорят.
За мен кафенето и кафеджийското е негативна метафора на общия писателски живот. На хората, които вече не се четат, но знаят всичко един за друг и то им е по-интересно. Когато един писател стане по-интересен от текстовете си, той е отписан писател.
Литературните четения като че ли също не са на почит у нас...  
- Една от скритите ми амбиции е да станат популярни. Защото по света това е работещ жанр, нещо като one man show. Мястото на поезията може да е и клуб с жива музика, ние няколко пъти сме правили такива пърформънси. През 1999 година в Лайпциг за първи път пробвахме с “Инфинити“. И музиката не беше просто илюстрация на текста, а си подавахме “реплики“.
Много е важно мястото, където се чете едно стихотворение. То звучи по различен начин на пазара, в “Бекстейдж“ или в ботаническата градина на Куимбра (Португалия). Там имаше прекрасни четения не само във въпросната градина, но и по площадите нощем, в кръчмите.
Вие самият участвахте в литературно четене с Ървин Уелш в България. Успяхте ли да го опознаете?
- Писателите не са съвсем невинни хора, не се поддават лесно на  “опознаване“. Това, което разбрах, е, че има професионално изработена поза. Дори когато се прави на дрогиран, това е част от професията му. Този човек дори не пушеше. Участието на Ървин Уелш беше добър ход при литературните четения. Неговата слава успя да събере хора, които вероятно не биха дошли да слушат само български автори.
Кое е най-голямото удоволствие и съответно най-големият кошмар на писането?
- Ще започна с кошмара. Понякога не ти се иска да излезеш от текста или просто ти е трудно да го направиш. Има опасност да ти хареса повече от реалността, да те засмуче. Удоволствието е, че писането е колекционерска страст. В един свят, в който всичко се променя, в който в 10.00 часа вече не помниш какво си правил преди час, чрез писането можеш да улавяш моментите и да ги съхраняваш.
Любимите ви литературни герои?  
- Магарето Йори от “Мечо Пух“. Може би Хъкълбери Фин, кой знае защо не Том Сойер. И още поне десетина.
Имате ли чувството, че с всяка следваща книга ставате по-добър в писането?
- Не, само страхът се увеличава. Най-лесно беше с първата ми книга (“Лапидариум“ - бел.ред.). С всяка следваща си казвах - мога ли да направя еди-какво си, да експериментирам в еди-коя си посока. Човек трябва да се чувства винаги на ръба на провала. Без това усещане писането няма смисъл. Затова непрекъснато сменям жанровете - стихосбирки, романи, разкази - сега и пиеса. Искам да съм винаги в началото.

назад съдържание напред



съдържание


Game over Краят на Самоковеца
Бизнесменът Константин Димитров живя шумно, охолно и кратко Бизнесменът Константин ...


Чу Де между
Лидер на работническата социалистическа партия се заклева да върне социализма и да продаде картина на Клод Моне поне ...


Доларът потъва! Да живее слабият долар...
Парите на Америка отбелязват рекорден спад от въвеждането на еврото. Докато световните дилъри правят догадки как ще ...


Живко Георгиев: Хората възприемат еднакво политиците и ромите
Едно интервю на Калин Първанов с известния социолог за образа на българския политик и за кризата на политическите ...



...


Преброяване на дивите зайци
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.