АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Последния път, когато...

Спортният журналист Радослав Янкулов

 

 

 

...изкачих някой връх.

В прекия смисъл за последно сигурно съм изкачил Черни връх, като ученик. Това е най-високото място, до което съм стигал. В преносния смисъл обаче сериозното предизвикателство все още предстои. Тук ще си помогна с един цитат на Гьоте: "Все не мога да привърша, това ме кара да раста." Така че нека не говорим за последен изкачен връх.

...смених крушка.

Онзи ден, вкъщи. Справих се доста добре! По принцип съм на средно равнище в такива битови работи, не съм съвсем загубен. Но е факт, че се отегчавам по-бързо, отколкото трябва. Започвам например да лепя тапети, по средата ми омръзва и подкарвам нещата "пет за четири".

...се сбих с някого.

Нямам ясен спомен да съм се бил с някого, а това не звучи много добре. Не звучи мъжки! Трябва доста да се ровя в паметта си 40 години назад, за да се сетя за някаква детска размяна на ритници и шамари. Но за сметка на това сега мога да избухна много по-бързо, отколкото може би е нормално. По-лесно се ядосвам. Вероятно е и заради някаква натрупана умора, и заради несъгласие с неща, които вече преливат чашата. В състояние съм да направя доста радикални демонстрации. Преди време например отидох да върна едни бутилки от бира. Не ми ги приеха, а мен това страшно ме ядоса. Какво можеше да е обяснението за подобен отказ? Че въпросните магазинери не са добри търговци? Или пък смятат, че съм събирал бутилките в кофите за боклук, за да изкарам някой лев?! Излязох от магазина и точно пред него начупих бутилките една по една. Магазинерите, разбира се, бяха сащисани.

...сготвих.

Единственото нещо, което правя перфектно, са пържените яйца. От време на време, когато ми се наложи, приготвям и супа - от готовите, естествено. С това се изчерпват уменията ми по отношение на кулинарното изкуство.
А колкото до забъркването на разни неща в живота... Не знам дали това да работиш в медиите не си е едно перманентно готвене. Все нещо става, все нещо се променя, все нещо не втасва като хората или пък много бързо изгаря... Общо взето, не мога да се похваля, че съм направил манджата на живота си, както и не мисля, че съм сготвил такъв тюрлюгювеч в някое радио или телевизия, че хората да го сърбат с отвращение. Нямам някакви сензационни постижения, както нямам и категорични провали. Вярно - имам неуспехи, но това е нещо различно. Като неуспех например мога да посоча една копродукция, която направих в средата на 90-те по националната телевизия. Казваше се "Жълтата фланелка", трябваше да е седмично предаване и да върви на живо. Излязоха обаче само 4-5 броя. Предаването беше замислено да звучи като "Сблъсък"-а на Иван и Андрей в момента, само че в спортен вариант. А името "Жълтата фланелка" го измисли Любен Дилов. По принцип фланелка с такъв цвят се дава на онзи колоездач, който води колоната. Символично тя отива при лидера, при победителя (пък бил той и само временен)...
Нещата обаче не се получиха, не успях да ги "сготвя" добре. Бях сам, нямаше екип около мен. Предаването така и тръгна - каръшки. Спомням си, че трябваше да стартираме един Разпети петък преди Великден. В съботата пък щеше да има мач "Славия" - "Левски". Затова в петък вечерта реших да викна един славист и един левскар и съответно да ги скарам. В ролята на слависта влезе Жени Калканджиева: нейният дядо е един от основателите на "Славия", а и самата тя е горещ привърженик на отбора. Левскарят пък трябваше да бъде дядо Галактион, който тогава служеше в "Александър Невски", а сега е Старозагорски митрополит. Съответно отидох в родното му село, събрах разказите на доста хора - чуха се дори изказвания от рода на: "Той води тук разни жени", "Краде" и т.н. Добрата журналистика е немислима без такова ровене, а аз знаех как точно да се подготвя!
В четвъртък с духовника се видяхме за последно, всичко беше наред. В петък вечер публиката се събра в студиото, дойде и Жени. Пратих един приятел да вземе Галактион. Две минути оставаха до началото на ефира, когато видях моя приятел сред публиката, бял като платно. Каза ми: "Попът няма да дойде." Защо?! Защото бил изморен... Та ето как стартира "Жълтата фланелка". Каквото можахме, направихме, за да спасим положението. След няколко издания вече свършиха парите. Но по-важното е, че не се получи това, което сега виждам при Андрей и Иван. Макар и на моменти да е изкуствено, при тях хората се карат! Докато при мен изведнъж ставаха хрисими. Тончо Токмакчиев например е върл привърженик на ЦСКА, а Венци Димитров е луд левскар. Наблюдавал съм ги как реагират на мачове по стадионите. А когато ги извиках да ги скарам, да се сбият, те започнаха да говорят неща като "извинявайте много, може ли да ви прекъсна". Очевидно аз не можех да надъхам гостите, въпреки добрата идея за такъв тип токшоу.

...проявих суета.

Ако видът, който давам, е на суетен човек, значи съм такъв. Но аз не виждам нищо лошо в това. Какви са проявленията на суетата ли? Държа примерно да съм облечен добре. В същото време не робувам на догми, свързани с марки, цветове, модели и т.н. Което означава, че ако една вратовръзка ми харесва, тя може да струва 5 лева, но може да е и 150. Ако дадена дреха ми допадне, аз няма да я пренебрегна само защото тя не е Boss. Но не мога да отрека, че обичам хубавите неща. И не става въпрос само за дрехите, харесвам по принцип хубавите работи около себе си. Включително да съм заобиколен с интересни, приятни хора. Същото е и с колите. Нямам възможност да си купя "Aуди 8", да речем, а и смятам, че такива коли се карат не толкова от собствениците, колкото от шофьорите им. Освен това със сигурност подобно возило не е пригодено за живот и работа в София, защото паркирането си е проблем! Но проявявам суета и при колите, защото карам FIAT Stilo. Mоята кола се нарежда сред най-авангардните модели съвременни автомобили. Просто италианците са страхотни дизайнери, не може да им се отрече. И ето това е моята суета - без да гоня непременно някакво парично измерение с автомобила си, аз искам той да е красив, достоен и да прави впечатление.
А колкото до пурите... Много отдавна, в края на 70-те, без да съм запалил и една цигара в живота си, аз започнах да пуша лула. До такава степен развих това занимание, че и сега имам едно чекмедже, пълно с колекцията ми лули и различни такъми. По онова време бях достигнал висините с тютюни, които се продават в Европа, но тук не ги знаеха. В някакъв момент обаче прекалих, изснобях, а и малко започна да ми става тегаво - лула, тютюн, бъркалка, чантичка... Освен това истинският пушач на лула трябва да излезе от къщата си поне с 2 лули за деня, защото никога не се пали една и съща два пъти, необходимо е да мине определено време. Затова започнах да пуша пури. Беше още дивият социализъм. Сега ми е малко смешно, като гледам разни хора с много скъпи пури, които се държат сякаш прадядовците им са завивали пурите... А тогава, когато аз започнах, примерите за хора, които пушат пури, се изчерпваха с Иван Славков и Боян Радев.
Между другото това да знаеш много за дадено нещо си има и негативни страни: направих тактическа грешка, свързана с "h"-то в Cohiba. Знаеш от испанския, че то не се произнася. Само че Илия Павлов, лека му пръст, не го знаеше. Веднъж нещо ми се похвали, от рода на: "Моята е Кохиба." Отвърнах му: �Илия, х-то не се чете." Не знам колко неприятно му стана...

...сбърках.

Като грешка отчитам това, че направих радио "Спорт". Предварително бях убеден, че спортът е ниша, която непременно ще донесе голям успех. Оказа се обаче, че чисто финансово не е задължително да се случи така. Радио "Спорт" започна интересно, но не успя да разшири успеха си. А аз твърдя, че заради него направиха и радио "Гонг". От една страна, моето его на спортен журналист беше задоволено, стартирах първото спортно радио в България. От друга страна - в чисто бизнес план, то не проработи. И не бих повторил подобен опит. Нашият пазар е ограничен, а се сблъсках и със следния парадокс: най-малко в това радио рекламираха именно спортните фирми. Нямаше и никаква помощ от футболните клубове.

...си тръгнах от нещо.

Е, в това отношение съм ветеран. Зад гърба си имам 18 години в националното радио. Стартирал съм четири радиостанции от нулата - "Експрес", "Спорт", "99" и "Каналком София". Няма нужда да продължавам да изреждам... Много малко хора могат да се похвалят с такава биография.

...бях абсолютно прав.

Бях прав, но не знам дали абсолютно, когато реших да участвам в депутатската кампания като водач на листата на БНС в Перник. Вярно - не успях, загубих, не стана. Но не съжалявам и не отчитам решението си като грешка. Аз съм един от учредителите на партията на Софиянски и въпреки че не мисля, че моят път трябва да продължи само в политиката, всичко това беше нещо като опит да си тръгна от журналистиката... Впрочем сред любимите ми мисли се нарежда тази на Чърчил: "С журналистиката може да се постигне много, стига да се остави навреме." Трябва да призная, че самата идея да оставя професията все още ми звучи много страшно. Но девалвацията при нас е огромна, куцо и сакато беше принудено да влезе в гилдията. На практика, за да запазя в себе си спомена и представата за журналистиката - такава, каквато я разбирам, - аз просто трябва да я напусна. Иначе съм принуден да работя в обстановка, която е различна от моите схващания.

...закъснях.

Когато дойде времето на промените, то ме завари като абсолютен баровец. Пушех пури, имах сравнително добър доход, тъй като работех в националното радио. Пътувах, имах интересни занимания. Бях популярен! В радиото бях любимец както на продавача на кафе, така и на директорите. Всичко ми беше наред! И аз, носейки се на вълните на това щастие, не усетих нужда да почна нещо да променям. Да напусна този мой готин свят, да тръгна да се боря някъде другаде и твърде вероятно да спечеля много повече... Просто изпуснах времето. Закъснях.

...се харесах на екран.

Никога! И не става въпрос само за визията ми на екран. Аз не харесвам и гласа си, а той ме е хранил дълго време. Даже още ми се случва да вляза в някой магазин, да кажа: "Добър ден, може ли един хляб?", и продавачът да изреагира: "Този глас ми е познат!". Следва въпросът: "Вие не бяхте ли...?" Аз не се дразня от миналото време в този въпрос. Не мисля, че има защо да ми стане неприятно. Между другото много пъти ме питат: "Вие не бяхте ли Калин Катев?". Ние с него бяхме колеги, страшно близки - абсолютната двойка изтребители! Но когато някой ме пита това, аз правя една обидена физиономия и отвръщам: "Аз не съм Калин Катев. Аз съм Радослав Янкулов. И разликата между нас е много голяма: той е по-плешив и по-дебел от мен."

...ме беше страх.

Чисто физически страх изпитвам често. Страх ме е например от кучета. Тази година дори едно ме ухапа, но в случая нямах дори време да се уплаша - вече ме беше захапало. А ако имам някакъв постоянен страх, той е да не изпадна в ситуация, в която да не мога да противодействам на обстоятелствата. Страх ме е да не ми се случи нещо, което да ме направи безсилен.

...не исках да ме разпознават.

Май е полезно да не те познават водопроводчиците, хамалите, работниците в сервиза... Защото забелязвам, че когато си известен, ти трябва да си плащаш за това. При това съвсем буквално. Налага ти се да оставяш по-голям бакшиш. Сметката за ремонта също е по-различна... Но това са изключения. По принцип обичам да ме разпознават, защото не се срамувам от себе си. Въобще не мога да се сетя за случай, в който съм искал да не бъда аз, а нещо друго.

...загубих приятел.

Продължавам да мисля, че имам много приятели и никакви врагове. Което е дълбоко погрешно, разбира се. Предполагам има доста хора, които не ме обичат и не биха се поколебали да ми направят нещо лошо... Въпреки приятелствата обаче в медийния свят аз съм един голям самотник - така и не успях да намеря хора, с които дълго време да работим нещо общо, да го измисляме и реализираме заедно. Винаги ми е липсвало това да работя с колеги, които не само ме слушат, но и дават адекватни идеи. Имал съм екипи около себе си, но прекалено често ми се е налагало да казвам: "Прави 1, прави 2." Не е имало кой да ми каже: "Не, дай да направим 3." И да ми изтъкне логични доводи.

...бях щастлив.

Аз имам проблем с тази дума. Нали класиците са казали, че няма пълно щастие? Ако пък приемем, че щастието е сбъдването на някаква голяма мечта и ако започна да разсъждавам кога това ми се е случило, директно ще си противореча с първото нещо, което казах днес: че големите върхове тепърва предстоят... Освен това имам някакво самомнение (лъжливо, естествено), че каквото и готино нещо да ми се случи, то е в реда на нещата. Че е съвсем нормално и го заслужавам. И ето как идеята за щастие отново се отдалечава...
Разбира се, тук бих могъл да кажа колко щастлив съм бил при раждането на дъщерите ми, но предпочитам да дам един пример, с който ще демонстрирам колко луд съм всъщност. Ситуацията е следната: ще се ражда първото ми дете. И аз, разбира се, въобще не се замислям дали ще е момче или момиче. Как така точно аз да нямам момче?! Жена ми отива да ражда, вкъщи вече съм в еуфория. Звъни телефонът. "Ало? Радослав Янкулов? Честита дъщеря!" В първия момент не успях да го осъзная. Реакцията ми беше: "Моля?! Сигурни ли сте? Проверете пак!" И затворих телефона. Как така момиче?! Сега, разбира се, много се радвам на двете ми дъщери.  



назад съдържание напред



съдържание


Виртуални връзки
Неангажиращи и многопосочни, те може да се развият като сексуална предигра, романтична увертюра ...


Търси се
На 23 август, както в доброто старо време отпреди появата на царя, решенията на НИС на СДС ...


Константин Богданцалиев: В Германия воюват за боклука
Едно интервю на Иванина Манчева с експерта, допринесъл за изграждането на модерния завод за ...


Темане
...


Ега ти апетитът
...


Температура
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.