АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Етноси

На войводската гара
Искра Ценкова

Преди половин век оряховското село говори само на чешки. Потомците на първите му заселници разказват за времето, в което никой не близвал алкохол, не пушел цигари, а танците били забранени

 

 

                                    Една от типичните чешки къщи, запазени и до днес в селото

 

Някои все още го наричат чешкото село, въпреки че чехите отдавна са го напуснали. Макар и побългарено през последните 50 години, оряховското Войводово е запазило нестандартния си облик - широки улици, опънати като под конец. Заставаш в единия му край и погледът ти притичва на един дъх до отсрещния трафопост. Къщите са строени като войници до самия ръб на тротоара и са като извадени от калъп. Ниски, бели, с червени покриви, опасани с черни цокли. Гледат през тесните си прозорци, отметнали дървени капаци, а оградите им - високи дувари, наредени от печена глина. Дворовете и те еднакви - тридесет метра с лице към улицата и шестдесет по дължина. Тия нетипични за нашата архитектура къщи тук се наричат битници. Кирпичените им тухли са направени от тъпкана пръст и плет. Всяка стена е дебела 55 см. Зиме държат топло, а лете вътре е хлад, казват местните, които все още живеят в старите чешки домове.

 

До средата на петдесетте години цялото село говори само чешки

въпреки че в около тридесетина къщи живеят и българи. "След като чешкото училище отвори врати, всички българчета ходеха в него и те да учат езика", разказва Анна Бохолова, чийто дядо Павел Червеняк е един от първите заселници тук.

Седим в дворчето пред старата кирпичена къща, а дъщерята Пенка бърза да ни почерпи с чуждоземски сладкиш - обилно сиропиран блат, гарниран щедро с конфитюр, обвит с пухкав облак белтък. Нали сме в чешки дом. Жената разказва, че е донесла рецептата от роднините си, разпръснати в Чехия и Словакия. Така и не успяла да запомни името на лакомството, въпреки че също говори майчиния си език. Баща й е българин, но години наред у тях се общува само на чешки. Сега го вкарват в употреба, единствено като роднините им дойдат на гости.

 

"Дядо ми Павел пристига от банатската част на Австро-Унгария. Заедно с него идват и още двама банатчани - словакът Андрей Водаров и чехът Йозеф Чижек. Харесват това запустяло място, ширнало се на воля между три реки - Дунав, Огоста, Скъта. Земята му плодородна, чака само добър стопанин, за да му се отплати пребогато."

Както всички банатчани, пристигнали по това време у нас, и те са привлечени от земята, която българската държава раздава на заселилите се в пустеещите земи етнически българи и чужденци. Малко по-късно по Дунав идва със сал и баба й заедно с шестте им деца, най-голямото сред които е майката на Анна. Чехите в селото бързо се увеличават. През 1904 г. общият брой на жителите му е 410 души, от които 215 са чехи, 100 словаци, 57 сърби, 29 българи католици и 9 православни. През 1939 г. Войводово има 798 жители. Чехите са вече 527, словаците 104, българите 148, а заедно с тях живеят и 13 руси и 6-има сърби.

 

Чехите кръщават най-личната си улица на банатското село, от което много от тях тръгват - Света Елена. Днес тя носи социалистическото си име "Васил Коларов" и отдавна е побългарила вида си, но старите хора все още я помнят такава, каквато някога е била. Светеща от чистота, опасана с два реда акации и явори. След църквата млади и стари тръгвали по улицата, нагиздени и колосани като за сватба.

 

на уста с религиозни песни. Разноцветната тълпа стигала до жп гарата, където по онова време минавала теснолинейка между Червен бряг и Оряхово, и се подреждала с лице към пристигащите влакове. Тренът спирал и селото запявало на няколко гласа. А пътниците кацали на прозорците и залепвали очи в хубавите чешки моми - шарени като перашки, разперили надиплени фусти, опънали блузи с дантелени къдрици, забрадили глави с разноцветни кърпи, надянали на крака бели обувки. Мъжете с бомбета, сетрета и папийонки. Вместо една минута, както било по разписание, влакът стоял на войводската гара дълго-дълго, а машинистът и влакът пъшкали, че закъсняват, но пътниците все не им давали да тръгнат. Най-накрая локомотивът се отлепвал от релсите и потеглял на юруш, за да навакса войводското закъснение.

 

Това краткотрайно представление пред всеки пристигащ влак било единственото развлечение за чешкото село, известно със своето пуританство. Никой в него не пушел, не близвал алкохол, танците също били забранени от църквата. Едва след 1944 г. младите започнали да се учат да танцуват. Правели вечеринките си в неделя, след като се напеят на гарата и изпратят всички влакове. Събирали се в отсрещната дъбова гора. За да им свири, от Оряхово идвал дори Дико Илиев с духовия си оркестър. Придружавал го и чешкият капелмайстор Вернер, който десет години бил диригент на гарнизонния оркестър в Оряхово.

Селото живеело по свои неписани закони.

 

Чех на полето никога не се е хранил

На обед впрягали конете, връщали се в селото, нареждали върху белите покривки ястията и след като хапнат и отпочинат, сменявали конете и пак подкарвали каруците към нивата.

В събота следобед премитали улиците и печели сладкиши - рохлички, колаче, бухти с мак. Всички се къпели, обличали нови дрехи и отивали на църква. Строго спазвали библейското правило: шест дни работи, а на седмия почивай. Отличавали се и с невероятната си сплотеност. Сполети ли я някоя къща беда, без да правят разлика дали е българска или чешка, словашка, трима души взимали парче хартия и молив и тръгвали от къща на къща, за да събират пари за пострадалите. "И най-сиромашката къща отваряше кесия - разказва Анна. - Оженят ли се двама млади, всички роднини се събират и им вдигат къща. В селото не се крадеше, нямаше крамоли и престъпления. Появи ли се проблем, го решавахме помежду си. А сега треперим от страх и се заключваме с два ключа", казва Анна.

 

От къщата изкача мъж със зачервено лице, трие сълзи и подсмърча. Кирчо, зетят.

"Ти, ако беше, също щеше да си поревеш", обръща се към тъщата си Киро и разказва сцена от любимия си сериал, която току-що му е скъсала сърцето. Много хубав филм "Като вълна", допълва го Анна. Родителите на Кирил са сред кюстендилските преселници в селото пристигнали през петдесетте години, когато чехите си заминават.

"Половината село заминаха през есента на 1949 година - разказва Анна. - На 18 май 1950 година тръгна и вторият ешелон. Докато съм жива, тая дата ще я помня", разказва жената. На жп гарата в селото пристигали много вагони и теснолинейката ги отнасяла първо в Червен бряг, откъдето отпътували от България. Сестрата на Анна заминава с първия ешелон. Родителите й тръгват да се изселват с втората група. По това време тя е вече омъжена за местен българин и току-що е родила втората си дъщеря Пенка. Тя и мъжът й Цоло също попълват документи за заминаване. Но когато пристигат вагоните за багажа, свекърва й успява да разубеди Цоло с думите: "Сине, ти си служил войник в тая страна. Тук е домът ти. Отидеш ли там, ще станеш човек втора категория." Няколко дни и нощи Цоло не мигнал, не сложил залък в уста, накрая я викнал и рекъл: "Жена, ти щом искаш, върви. Аз оставам."

 

"Имаше комисия от чешката легация, представители от българското консулство, съдия-изпълнител, прокурор. Всички спорове се решаваха светкавично. Бракоразводното ти се връчва само след два часа. Но като разбрах, че трябва да оставя тук голямата си дъщеря и да замина с малката, сърцето ми се сви. Не знам как съм се прибрала вкъщи. Отварям вратата и гледам - голямата стои над люлката, развява като ветрило над бебето лист и му чурулика: "Какино, какино..." А то си мести очичките. Краката ми се подкосиха. Свлякох се на стола, седя и се питам: "Къде съм тръгнала?" Децата ми ще пораснат далеч едно от друго, пръснати по света. Има една поговорка: "Мама и татко са до море, а с мъж е през море." Хванах декларацията, накъсах я на парчета и я запалих", разказва с треперещ глас Анна. Покрай нея родителите й също остават във Войводово. С тях се задържат още едва десетина чешки семейства и мястото опустява. Излезеш ли на улицата, жив човек не можеш са видиш. От празните къщи вият на умряло озверели от глад кучета и котки и обикалят по улиците на глутници. За да се спасят от епидемия, мъжете организират хайка, избиват изоставените животни и ги товарят в каруца. Година по-късно по Голяма Богородица пристигат първите заселници от Кюстендилско, след тях - от Белица, Ихтиманско. И селото лека-полека живва отново.

 

И до днес Анна седи в кирпичената си битница и вечер по тъмно реди наум къща по къща селото такова, каквото го помни от ония години. Ей тук живееше бай Руди дърводелецът, който майстореше каруците на селото. Оная къща на ъгъла пък беше на сърбина бай Мило, който свиреше на цитора и младежите вечер пееха "Акации, бели акации". Тук пък е къщата на Дворски, а тая е на Супкови. Богат човек беше, имаше дори вършачка...

В другия край на селото и до днес живее 67-годишният Людвик Копривка.

 

"Родил съм се във Войводово. Дядо ми Йозеф Копривка пристига в началото на века от Банат", разказва чехът. Когато през 50-те години всички заминават за Чехословакия, баща му не искал и да чуе за преместване. Сърбал бил вече на оная земя попарата. През 1946 година с още няколко мъже от Войводово той заминал на работа в Чешко, след него тръгнало и цялото му семейство. Две години по-късно се върнали разочаровани. След войната чехите са на купонна система, а тук все още не са се появили ТКЗС-тата. Имат всичко - земя, хляб, мляко, хамбарите им пълни със зърно...

 

Людвик се жени за ихтиманската преселница Лазаринка и въпреки че всичките му роднини са зад граница, твърди, че никога не е съжалявал, че е избрал България. Тук се е родил, тук е пуснал корени, където и да отиде, тая земя ще му липсва.

"Когато се оженихме през 1961 година, в къщата се говореше само на чешки. Научих езика само за една година", разказва Лазаринка. Трите им деца също го говорят, но внуците им не знаят и дума.

 

За чехите ли питате, спира ни млада жена по пътя и разказва. Това лято на гости при свекърва й пристигнала баба Барчи от Чехия, българска чехкиня, родена във Войводово,

двете седели някога на един чин

и през всичките тия години поддържали връзка с писма. Жената за пръв път стъпвала в селото след цели 40 години.

 

"Като дойде, целуваше земята, на която се е родила и която ги е хранила. Изреждаше по имена всичките си приятели и съученици. Доведе и внука си от Прага и обеща, че следващия път ще вземе и правнуците си, за да видят къде се е родила баба им. Заведохме я на кораба "Радецки", а баба Барчи плачеше и пееше "Тих бял Дунав се вълнува". Разказваше ни в каква мизерия са живеели в Прага в първите години след войната. После с много труд стъпили на крака, развили бизнес с вино и заживяли много добре", разказва на един дъх Румяна Бонева и бърза да ни покаже на снимка баба Барчи от българското село Войводово.

 

 

 

Българските чехи 

Историците отдавна са признали ролята на чешката емиграция у нас за развитието на родната култура, образование и политика и като цяло на българската държавност в годините след Освобождението. В тия трудни за страната ни години държавата изпитва силен глад за подготвени кадри, които да влеят сили в изграждането на устоите й. Чехите донасят със себе си постиженията на своята култура и наука, своя по-модерен, европейски начин на живот. Те са музиканти, учители, художници, инженери, юристи, предприемачи и занаятчии, които напускат родните си домове, водени от идеята за панславизъм. Други поемат дългия път на доброволното изгнаничество, привлечени от възможността да направят добра кариера, тъй като реализацията им в преситената с кадри Австро-Унгария е доста по-трудна. Колонията бързо се разраства. В началото на миналия век чешкото присъствие е толкова осезаемо, че в някои среди дори се заговаря за чешка културна окупация. Чехите учат българите как се прави плат, стъкло, шунка, бира. Те оставят имената си във всички сфери на обществения ни живот.

 

Първият чех, настанил се в София, е Вацлав Шупъл. Той пристига като интендант от Освободителната война, а след това се препитава като строителен предприемач. Шупъл повлича крак, защото десет години по-късно броят на сънародниците му у нас вече надскача 500 души, което означава, че по това време те са 1.25 на сто спрямо общото население на града.

Името на проф. Константин Иречек е сред най-известните чешки имена у нас не само защото е увековечено от блестящото перо на Алеко Константинов. Като министър на просвещението Иречек организира учебното дело у нас. Той пише и най-хубавата до тоя момент история на България. Чехът Ярослав Вешин пък е първият придворен и военен художник на България, който не само твори у нас, но и оставя костите си на наша земя. Надали някой би дръзнал да го упрекне в кариеризъм, защото когато идва в България, той е вече добре известен импресионист на Стария континент. Името на Ян Мърквичка също остава в родната ни история като българин от чешки произход. Най-хубавите картини на талантливия художник са загребани от родния бит. Заедно с Вацлав Добруски, един от основателите на българската археология и музейното ни дело, той става автор на първия герб на България. Братята Карел и Херменгилд Шкорпил също свързват завинаги името си с родната археология. В основите на Народния театър стои пък името на Йозеф Шмаха. Пражкият актьор и режисьор пристига у нас през 1905 г. по покана на проф. Михаил Арнаудов и става художествен ръководител на храма на Мелпомена. Едни от най-красивите сгради у нас също са дело на чехите. Сградата на Централния военен клуб, смятана за архитектурна емблема на столицата, както и внушителният главен корпус на Военната академия, са построени по проект на чеха Антони Колар. Сред по-малко популярните имена е математикът Антонин Шоурек, който четири години работи като секретар на българското военно аташе в Рим и Берн без заплащане и се грижи за българските военнопленници. Шоурек завещава на Софийския университет 10 хил. лв., за да бъде учредена фондация, която да подпомага талантливите ни студенти. Нашите чехи са рамо до рамо с българите и в трудните за България дни и години, когато не само споделят болката на народа ни, но някои от тях заминават за фронта, за да се сражават под българския трикольор и да загинат. Много от тези, които остават у нас, бавно и постепенно се асимилират.

 



назад съдържание напред





съдържание


Сериозно жълто
Със 72 страници и 236 000 тираж в. "Уикенд" стана най-големият български седмичник. Преди година малцина се ...


Потъващият град
Рано или късно Оряхово ще се удави в Дунава, прогнозирали учени преди много години. Свлачищата в района, погълнали ...


Цената на скрапа
Бизнес за 1 милиард лева годишно може да бъде компрометиран от кражби за 9 милиона лева ...


Волен Сидеров: Грешил съм често, удряха ме много, но пътят продължава
Интервю на Йордан Мичев с лидера на "Атака" за тройната коалиция и "обединената опозиция", за ...



...


Клоунска гимнастика
...

РЕКЛАМИТЕ В БРОЯ
М-ТЕЛ 
ГЛОБУЛ 
НАФТЕКС 
OPEL 
АКТАВИС 
REMY MARTIN 
DHL 
FM+ 
ИНФО РАДИО 
РАДИО БРАВО 
ИНФОРМАЦИОННА АГЕНЦИЯ ФОКУС 
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.