АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Етноси

Яж билиша, танжувай фришко!
Искра Ценкова

"Дойдоха да ни научат на акъл", казват българите, делили един мегдан със словаците. По празниците чужденците танцували с кожени чизми и забранили в киното да се влиза с калпаци и чумбери

 

 

                          Йожко, съпругата му Мара и местният краевед Димитър Сарафов

 

ИСКРА ЦЕНКОВА

Снимки Вера Петкова

"Добре дошли у нас", поздравява ни на словашки Йозеф Адамов Каладжик и ни кани в скромния си дом. Той е един от малцината словаци, родени в България и останали и до днес тук. "Още малко и ще забравя езика", клати глава мъжът. Йозеф е женен за българка, която така и не научила словашки. Но поне готвела само майчините му специалитети.

Каладжик вече няма с кого да обели дума, откакто миналата година се споминал приятелят му Мишо Маркуш. Преди това двамата се събирали на своя раздумка.

Днес в село Подем са останали само четири словачки и той. "Едно време тук имаше цяла славонска махала. Какви сватби само вдигахме, какви вечеринки правехме... Българите напускаха своите салони и идваха нас да гледат. А момите ни хубави, накичили на глави кордели,

развяват надиплени

шарени фусти

Мъжете пък с бомбета, с високи кожени чизми - и зиме, и лете. По празниците танцувахме фришко. Тоя танц се играе по двойки. Момците, като завъртят момите, колосаните им фусти се разперват като чадър. Бърз буен танц. Въртим се, тропаме с крака напред-назад. Свиреше ни на фризхармоника един мой чичо - Кубел Яков се викаше. Фризхармониката е словашки инструмент, нещо като акордеон с бутони. Разпънеш ли го, издава един тон, прибереш ли го - друг. Музиката свири, а словаците пеят: "Ти, ти, ти, но, но, но, трябва да платиш музиката, дето ти свири." Българите от местния духов оркестър също се научиха да свирят славонски песни. Зададе ли се наша сватба, цялото село се стича да гледа. Сватбарите се качват на каруци, гърмят с пушки, викат и пеят. Едно време сватбите се вдигаха във вторник и четвъртък. Предния ден се прекарваха дрехите на невястата и духните - завивките и възглавниците, пълни с пух. След венчавката тия, дето са карали премяната, на излизане от църквата хвърляха резени козунак. За да опитат и другите сладки ли са младите", разказва Йожек.

Словаците, пристигнали преди 120 години у нас, са земеделци, тухлари и строители.

Първите славонци в село Мъртвица (днес Подем) се заселват през 1884 г. от т. нар. Долна земя. Идват от територията на Унгария, Румъния, Хърватска, Бачка и Босна. През 1910 г. наброяват 210, разказва местният краевед Димитър Сарафов. Благодарение на тях селото бързо дръпва напред. "Дойдоха да ни научат на акъл", казват и до днес местните.

Славоните донасят със себе си модерна земеделска техника, европейски обноски и по-висока битова култура. Докато българите използват дървено рало, чужденците докарват железни плугове, сеялки, вършачки, преси за тухли. Учат ни на занаят, защото са добри ковачи, колари. Вдигат своя махала в селото, с белосани островърхи къщи и кепенци на прозорците, заградени с високи дувари. Под таваните си на специален комин опушват колбаси. Вътре е семпло, но много чисто, дворовете са преметени, окичени с цветя.

Мирише на свежо и чисто, на вкусно - на печено месо и сладкиши с мак, на току-що изваден от фурната хляб. Българите се надигат на пръсти, надничат зад дуварите, та да научат и те нещо ново от съседите славони.

Всъщност словаците учат българите да месят и да пекат истински хляб, дебел и пухкав, колкото възглавница. До тоя момент нашите невести знаят да правят само питки. Страшно работливи, но и много набожни, чужденците цяла седмица чоплят нивите си, а в неделя се къпят в река Вит. Умият и конете си, идат на църква, а след това цяла вечер се веселят. Славоните откриват и първото кино в селото. Местна обява от онова време гласи:

"В славонския салон цял ден

има картина на бяло

петно. Викат му кино

Казва се "Карчун и Малчо". Най-напред за славоните, после за българите и накрая за власите. Влизането без калпаци и чумбери." Първият прожектиран в салона филм бил "Каменното цвете".

Въпреки че живеят заедно в сговор и мир, словаците налитали като петли на бой, ако някой българин хвърли око на момите им. За да не се побългарят, години наред се женели само помежду си. Когато обаче през 1934 г. словаците тръгнали да вдигат евангелистката си църква, цялото село им се притекло на помощ. Тая църква и днес се белее в някогашния славонски квартал. Дървеният й материал е докаран по Дунав от Чехословакия. А местните изпекли 50 хил. пресовани тухли за зидовете й. Майстор тенекеджия пък наредил на кубетата на храма 1200 ромбоидни ламаринени парчета.

След масовото преселване на словаците евангелистката църква е преустроена и превърната в православен храм. Българската била ударена от гръм, а тая така и така осиротяла... Редом до нея и до днес се издига словашкото училище - просторно, двуетажно, някога пълно с деца. Словаците разказват, че сутрин ходели в българското училище, а следобед - в своето си. През Втората световна война немците изкъртили от мазилката му надписа с името "Томаш Масарик". Днес под все още незарасналия белег стои табелка ОДЗ "Незабравка".

След масовото изселване на словаците държавата

настанява в изоставените им домове "корейци"

Всъщност корейците са чисти българи, изселници от кюстендилското село Горно Уйно. Това шеговито прозвище обаче им остава и до днес в селото, защото идването им съвпада със събитията в Корея - разделянето на държавата на Северна и Южна.

Има обаче още една причина, поради която новозаселилите си спечелват тая "слава".

"Когато славоните си отидоха, от чистите им и спретнати къщи не остана и помен. Българите са малко мурдарни. Занемариха ги. Побългариха ги", отбелязва с тъга местният краевед Сарафов. За да се запази жив споменът за чуждото присъствие в селото, преди години той предложил на местната управа да кръстят някогашната славонска улица "Евишовка". Предложението му не се приело и днес тя се казва "Кюстендилска" - на името на "корейците".

Прескачаме през две села от Подем, за да се срещнем в Горна Митрополия с Ерка Палио Кирова.

Ерка ни посреща в дома си с типичен словашки сладкиш - билиша. Вкусният десерт се приготвя с брашно, захар, три яйца и бакпулвер. Представлява две сладки пити, слепени с мармалад. Може да се вкуси и в българска къща. Много от словашките специалитети местните са привнесли и в своята кухня.

"Бяхме десет деца - разказва словачката. - Братята ми са в Братислава, заминаха да се изучат и там си останаха, а един е в Сърбия. Аз се ожених за българин и затова съм тук."

Докато се пресягаме към пълната купа със захаросания сладкиш, Ерка ни разказва горчивата си история. През 1949 г. баща й Пальо Червеняк подготвил документите, за да замине семейството за Чехословакия заедно с другите словаци. Но женитбата на дъщеря му ги спряла.

"Имах приятел словак - Мишо се казваше. Хубавец, възпитан, културен. Година и половина се задявахме, докато един ден Иван ме открадна. Беше войник, заведе ме при майка си да ме пази. Викам й - не го обичам. Тръгвам си. А тя: "Оттук няма да мърдаш." Първия път избягах. Мишо, като разбра, че съм пристанала на българин, отиде в Бръшляница и си доведе на инат едно богаташко словашко момиче", разказва 78-годишната жена и прибира коси зад червената си забрадка. Завел у дома си Мишо другата мома, ама с пръст не я пипнал. Държал я цяла седмица, но продължавал да мисли за Ерка. Един ден, докато тя била на нивата с баща си, Мишо пристигнал с колело. Рекла си - брей, тоя що ли иде? В къщата го чака млада невеста, а той върти педалите, та при мене. "Взел съм от Бръшляница момиче, ама си искам теб, Ерке - рекъл й Мишо. - Тръгваш ли с мен да те водя у брат ми. Тогава му

дала клетва, че през огън

и вода ще мине

но ще се ожени за него. Върнал Мишо другоселката, залъгал техните, че излиза да се поразходи малко из селото, докато те приготвят обеда, и повече не се върнал в Бръшляница. Пак отишъл при Ерка. Нали не ме лъжеш, Ерке? Не лъжа, рекла му тя и втори път се заклела. "Голям грях си сложих на душата. И Господ ме наказа. Иван пак ме открадна. Залости вратата и вика: "А си шавнала, а съм те заклал. Виждаш ли тоя нож?" И пак замина войник. Мишо прати жена да ми помогне да избягам. Ама ме хвана голям страх. Викам си, тоя българин не се шегува. Където и да идем с Мишо, ще ни намери. Едър, здрав, лют българин."

Оженила се за Ваньо. Родила му две момичета. Но как се живее без любов? Цял живот работа на полето в ТКЗС-то, после тичане по болници покрай Иван. Господ не простил и на него.

Мишо заминал за Чехословакия и там се оженил. Но не забравил своята Ерка. Иде ли техен човек там, той ще й прати поздрави. Миналата година, когато насред село открили паметника на българите и словаците, загинали за България, заедно с делегацията дошъл и той. Жена му се споминала, нейният Ваньо - също. "Е, как е - рекъл й Мишо. - Станала си истинска българка. Децата ти също." Викам му - Мишо, добре-зле. Платила съм си за всичко, ама се свърши вече. Връщане назад няма."

"Можех да изживея живота си иначе", допълва с тъга жената. Сега цепи стотинката на две от малката си пенсийка и от време на време разменя по словашки някоя приказка с Хубавка.

Хубавка е българка, женена за словак, но твърди, че е истинска словачка. Говори езика отлично. Научила го покрай мъжа си Милан, който също вече не е между живите. Като се оженила, облекла широка славонска фуста, а свекърва й я научила да готви тяхната кухня.

След 1944 г., когато другите словаци тръгнали да се изселват, свекърът й дядо Яно Хружков заминал за Словакия да види как е там и пак се върнал. Стигнал в Горна Митрополия и преди да влезе в къщата, часове наред обикалял градината на чифлика.

Спирал се при всяко

орехово дръвче

кръстосал няколко пъти лозето, наобиколил пчелините, отишъл да нагледа патките, гъските, прасетата, спрял се и при огромните бъчви с вино. Вдигнал глава и към покрива с накацалите по него гълъби. След това влязъл вътре и отсякъл: "Оттук не мърдам! Който иска, нека върви. Аз вече веднъж съм се преселвал. Тук е домът ми."

И си останал в селото. Тук го погребали, в славонските гробища. Като си отишъл, деверът прибрал свекървата в Словакия да я гледат. "Преди да тръгне, сви шепа българска пръст в една торбичка. До края на живота си боледуваше за България. Почина там. Така на стари години ги разделихме", разказва Хубавка.



назад съдържание напред





съдържание


Аз, Роботът
Плевенският медицински университет направи крачка към телехирургията. Там вече оперират с четириръкия "Да ...


Суматоха
Или какво се случи по стара традиция след новия доклад на Европейската комисия ...


Как се каляваше разпродаването
Комбинатът на практика вече няма достатъчно собственост, с която да гарантира огромните си задължения ...


Инж. Стефан Юруков: Няма нищо лошо в замените на гори
Интервю на Йордан Мичев с шефа на ДАГ за реформата в сектора, за мотивите на отделянето от земеделското министерство ...



...


Една нова Палестина
...

РЕКЛАМИТЕ В БРОЯ
М-ТЕЛ 
ГЛОБУЛ 
НАФТЕКС 
BMW 
DACIA 
ОББ 
АКТАВИС 
DHL 
FM+ 
ИНФО РАДИО 
НОВИНИТЕ.БГ 
БНР 
РАДИО ВИТОША 
BRAVO RADIO 
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.