АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Репортаж

Горчиви корени
Искра Ценкова

"Да не дава Господ да забравяме кои сме и откъде сме дошли!", казват живеещите у нас банатчани

 

 

Има едно старо банатско заклинание, което пази и до днес магическата си сила и се повтаря фанатично от бащи на деца. Думите му приличат повече на благопожелание, но тук, в Гостиля, кой знае защо го наричат проклятие. Може би защото звучи едновременно като гореща молитва, като тежка клетва, като предчувствие за заплаха и изтърван страх. Страх да не залинее свещеният завет на дедите им, съхранил ги като общност векове наред, макар и разпръснати по различни краища на земята.

 

"Да не дава Господ да забравяме кои сме и откъде сме дошли!", казват и до днес местните палкяне, стане ли дума за корените им. Затова всяка година банатските българи у нас и отвъд западната и северната ни граница си устройват родови срещи - веднъж на наша земя, после в сръбското село Иваново и в румънския град Стар Бешенов. Това са местата, откъдето преди около 130 години част от предците им са поели обратно към България.

 

Това разказва 82-годишният Павел Куков от банатското село Гостиля, местен поет и разказвач, дългогодишен учител и пазител на родовата памет на селото. За да спаси от забрава преживяното, още като студент по френска филология започва да си води дневник, наречен красноречиво ПГК. Абревиатурата е закодирала не само инициалите на името му - Павел Гърголов Куков. Погледната от друг ъгъл, би могла да се разгърне още по-поетично - "Палкянски горчиви корени". Така местният патриот е нарекъл дневника си, който и до днес дописва на палкянски.

 

На този диалект банатчани "ортуват" помежду си.

Защо горчиви? - питаме местния интелектуалец, сгушени край печката в мразовитата утрин в селото със седемте моста. Уникалните му банатски къщи са се скупчили зиморничаво навръх баира, заничат през изпотените стъкла надолу към побелялата равнина, а тя сякаш е без свършек. Погледът ти няма къде да се спъне, ухото ти - какво да одраска. Само тук-там ще изхрипти някоя врата и ще изсипе през отвора си шепа ситни заоблени звуци. По това време на деня жените потропват зад портите с кофи и съдове, тършуват из скринове и долапи, хранят кокошките, а мъжете подхвърлят в печките наръч дърва и сядат да пият чаша димящ чай с хрупкави банатски крофли. Тия местни курабии са замесени от пръхкаво бяло брашно и буци прясна свинска мас - големи и твърди като снежни топки. Разчупиш ли ги, вътре са пълни с маджун, както тук казват на мармалада, мак, захар и цимлек, което ще рече канела.

Селото мирише на дим и сняг, на прясно изпечен хляб и на врящо в тенджерите мляко, което се издува и пука като балон от дъвка. Павел Куков поклаща глава, присвива очи и дърпа въпроса ни за опашката. "Защо горчиви ли? Гостиля на латински означава "място, враждебно за живеене". Някога по тия места е върлувала чума. Тогава суеверните павликяни впрягат вдовици в малко рало, за да заорат наоколо, та да не влезе чумата в селото. Банатският българин вярва не само в Бога, но и в съществуването на зли демони - гявле, ресаре, самудиви...", разказва Куков. След това подрежда хронологично историята на родното си село, която тръгва от далечната 1890 г.

 

Тогава 46 банатски семейства, сред които е бил и неговият дядо, прекосяват с дървен сал Дунав и се настаняват на поляна близо до Горна Митрополия. Банатчаните не искали да живеят със старите българи заради различните си обичаи и носии. Затова помолили плевенския областен управител да се отделят като община. Той обаче ги наругал и се заканил да ги върне там, откъдето са дошли. Тръгнали си те обратно към Банат огорчени, уморени, гладни. Спрели да пренощуват там, където ги заварила нощта. На сутринта разтрили очи, огледали се и живнали.

 

А, тук има бара, значи ще има гъски

Щом има жива вода, значи ще има и риба, и воденица, и качамак ще има. Пък и земята си я бива - пущиняк, но отдолу тлъст чернозем. Каквото боцнеш, все ще поникне. Пратили същия ден делегация при врачанския областен управител, а той веднага им осигурил чиновник, който да им измери по два декара земя на семейство. Хората изкопали в пръстта по една землянка и първата година заживели в нея заедно с добитъка си. После си купили дъски и сковали бараки. А след това лека-полека вдигнали къщите си в готически стил, облагородили пустеещите поля, отворили училище.

 

Не пропуснали да се погрижат и за душите си. Първата им църква била една скромна енорийска къща. След като се позамогнали, през 1904 г. вдигнали и Божия храм "Пресвето сърце Исусово" - с двете си ръце и със собствени средства. Помогнал им и белгийският свещеник Хенрих Дулсе, който убедил архиепископа на Париж да отпусне парична помощ за строежа на католическата църква. Ето я, стига ти дори само да я зърнеш, за да сведеш неволно глава, още преди да си прекрачил прага й. Не само заради преклонната й възраст.

Недалеч от Божия дом и до днес тече оная същата речица, заради която палкянете избрали мястото и го нарекли на нея - Гостиля. По това време на годината барата, както тук я наричат, е съвсем излиняла. Сгърчила се е от студ и поскърцва с ледени зъби към шумното ято гъски. Птиците пъчат гърди сред оплешивелите храсталаци, подреждат пера с яките си оранжево-жълти човки, извиват дълги шии към реката и се оглеждат. После изкрещяват дружно заповедно и заканително към селото. Банатчани обаче хич не обръщат внимание на гъшия протест, въпреки че са издигнали в култ пернатото, което и до днес ги спасява от студ и глад

 

Затова са го възпели дори в песните си "Гъскатъ да е в торбътъ, че сладка е от нея чорбътъ".

По време на войната двете банатски села Гостиля и Бърдарски геран гушели гъски и изхранвали изгладнелите и измършавели софиянци. Те пък им се отплащали щедро. Така местните бързо забогатели като истински кулаци. Когато комунистите дошли на власт, пробвали да затворят черната банатска борса и да национализират гъските им. Местните пък се зарекли да ги надхитрят и успели. Къде и как са замаскирали крякащите птици, не е ясно, но гъските в Гостиля и Бърдарски геран оцелели. До следващата тъмна нощ, в която мъжете извивали дългите им вратове, а на заранта жени надявали буйни рокли. Защо пък буйни? Защото под фустите им висели нанизани най-малко десетина оскубани тлъсти гъски. Качвали се така оборудвани в "свинския вагон" на мазния видински влак.

 

Приказката "Ще те оскубя като банатска гъска!" обаче си има друга история. Всяка пролет банатчани събират гъшия пух и пълнят с него възглавниците и завивките си. Тези юргани, топли и леки като детски целувки, тук се наричат "дуни" и са едно от най-неоспоримите доказателства, че сте попаднали в истинска банашка къща. Местните казват, че долепиш ли глава до пухкавите бузи на банашката възглавница, колкото и години да тежат на гърбината ти, олекваш като перце, отронено от крило на ангел, и цяла нощ се люшкаш от звезда на звезда.

 

Стане ли дума за летене, банатските моми най-добре знаят какво значи, вместо да стъпваш по земята, да кръжиш във въздуха. В прегръдката на мъж. Едно време в селото имало седем кръчми, в които младите играели керуш ланье, разновидност на мазурка. В превод от унгарски името на тоя танц означава "малко дяволско момиче". Играе се от двама ергени и две девойки. Днес танцът се изпълнява най-вече от местната фолклорна група и обира овациите на всички фестивали и събори.

 

"Знаеш ли, че всички павликяни говорят френски" - подхвърля през смях Куков, докато обсъждаме специфичното банашко наречие, пренесено от дедите им, което навремето се е изписвало на латински. И дава пример: Же ву пре. Чуе ли подобна реплика, банатчанинът веднага ще разбере, че каруцата ще опре до леката му кола. Още един пример от ежедневието в подкрепа на горното твърдение. Минава французин през селото, сблъсква се с павликянин, подкарал на паша говедата, но след това кавалерски се отдръпва: "Си ву воле пасе!", казва учтиво французинът. Ако си мислите, че това означава буквално "Ако желаете, минете", със сигурност грешите. Павликянинът така се засегнал от тия думи, че побутнал с гегата си добичето и бързо коригирал французина: "Абе господине, това не ти е сиво искърско говедо, това е червено садовско."

 

Пътят, който се вие между Бърдарски геран и Гостиля, е дълъг 25 километра. Някога двете села не само са се сватосвали помежду си. На празника Пресвето сърце Исусово, познат още като Процесия, бърдарчани тръгвали пеша между нивите на дълго шествие с църковни песни и молитви на уста, с кръст и хоругви в ръце, за да празнуват заедно със събратята си от Гостиля. От съседното банашко село Брегаре, което е на 9 километра, пък поемало друго шествие. В днешно време празникът е опростен, но трите села отново са заедно и в радост, и в мъка, и на сватби, и на погребения. В Гостиля си имат една приказка: Каруцата и окът да са обърнати към Бърдаре! - както казват на Бърдарски геран.

 

Павел Куков ни разказва и един парадокс, с който се сблъсква на банатските гробища в съседното Брегаре. Разположени са на висок баир и са така завъртени, че гледат към Гостиля, към Бърдарски геран и най-вече към Банат, което значи, че са вперили поглед далеч на запад.

"Бях потресен, когато за пръв път стъпих там. Има нещо символично в тия гробища. В Банат българите са били и ще си останат чужденци, малцинство. Завръщайки се тук, те вече са други, защото нещо от тях е останало завинаги на другата земя. И затова дълги години живеят затворено, странят от останалите и те от тях. Спомням си, че баба ми казваше на старите българи "мечки" заради потурите им. А когато за пръв път стъпих във ваша къща, бях силно впечатлен от ниските синии и трикраките столчета, на които хората се хранеха. Не бях виждал преди това подобно нещо. Откакто се помнех, у дома винаги се е сядало край високата маса, на четирикраки столове!", казва поетът.

 

Кое е последното, което е написал в дневника си, питаме. "Старост, скука, самота,/ съдба ли е това/ на света съскаш като змия/ и след смъртта - земя, кръст и пръст. И ако си вярваш - Исус в небеса с чудеса", рецитира Куков и продължава замислен в проза. Странно място са гробищата. Докато седял на онова завъртяно място в Брегаре, сред пронизителната тишина между кръстовете, и гледал как долу в краката му Искър тече ли тече, си мислел: колко много гробове, а колко малко народ долу в селото...

 

 

 ГЕНЕЗИС

"През 1740 г. в областта Банат (днешна Румъния и Сърбия - бел. авт.) се заселват 4000 павликянски семейства, преминали през Малка Влахия. Императрица Мария Терезия ги приема добре и им дава известни привилегии, които им осигуряват самостоятелен герб, народни съдилища и др. Постепенно тези българи основават 13 селища, от които най-забележителното е Винга. Тези български католици са известни из цялата страна не само с труда си и с любовта си към реда, по което те приличат на тамошните германци, но и със своите великолепни ниви, лозя и пчелини. Пословичен е и стремежът им към образование. Между 100 души едва ли ще намерите трима, които не могат да четат." Това пише известният унгарски етнограф, археолог и картограф Феликс Каниц през 1871 г., след като е кръстосал и пътищата между Троянския Балкан и Дунав, изучавайки бита и културата на павликяните у нас и ги сравнил с побратимите им зад граница. Съпоставката, която ученият прави между българските католици в областта Банат и едноверците им у нас, не е в полза на местното неуко население. Каниц установява, че банатските павликяни, напуснали българските земи след Чипровското въстание от 1688 г., са постигнали значителен напредък. Макар че са част от българската диаспора, през дълголетното си съжителство с други етнически общности в западната част на Австро-унгарската империя, те са сформирали своя самобитна материална и духовна култура. Различни са носиите им, обичаите, танците, песните им, кухнята им дори, въпреки че и едните, и другите са все палкене. Така се наричат помежду си за по-кратко наследниците на старите павликяни. Социално-религиозното движение се разпространява по нашите земи между
VIII и X век, а процесът на привличането на павликяните към католическата вяра започва в началото на XVII век и продължава близо столетие.
Още в първите години след Освобождението българската държава създава либерален преселнически режим за притегляне на етническите българи обратно в родината. Привлечени от привилегиите, част от банатските българи се завръщат след двувековно изгнаничество обратно в "домовината"- земята, напусната от предците им. Държавата ги настанява в пустеещите краища на Северна България, подсигурява им земя, пасища и безлихвени заеми, за да започнат живота си отначало. Така се създават селата Бърдарски геран, Гостиля, Асеново, Брегаре и Драгомирово.
Банатчани пристигат у нас като преносители на по-висока култура. Докато местните орат още с дървено рало, те носят със себе си железния плуг, веялките. Преминават през замръзналия Дунав, натоварили на каруците си и непознатите до този момент у нас метални креватни пружини, и още много друг селскостопански и битов инвентар.
Заради католическото си вероизповедание общността сформира своя колония, която до 60-те години на миналия век живее затворено, ограничава социалните си контакти и женитбите само помежду си.



назад съдържание напред





съдържание


Енергоносителят
Владимир Путин, когото очакваме на 17 и 18 януари в България, олицетвори обновяващата руснаците енергия на ...


Монтерей Вика Румен
В МВР пак гръмна скандал, който разклати властта. Военната прокуратура започна разследване на висши офицери за ...


Надбягване с един кон
Защо и как държавата купи горива за над 140 милиона лева "изгодно" от един-единствен участник и на цена, ...


Джеки Стоев: Странно животно е българинът
Интервю на Ирина Вагалинска с известния режисьор и биолог за играта на котка и мишка в политиката, за дарбите на ...



...


Внуче вади ряпа
...

РЕКЛАМИТЕ В БРОЯ
М-ТЕЛ 
НАФТЕКС 
TOYOTA 
АКТАВИС 
FM+ 
ИНФО РАДИО 
ФОКУС 
РАДИО ВИТОША 
ДАРИК РАДИО 
НОВИНИТЕ.BG 
BRAVO RADIO 
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.