Цяла епоха не може да отиде на боклука или да остане заключена в килера на общественото съзнание. Тя се рециклира в изкуство, продава се като сувенири, вкусва се с носталгия и амбицира любителите на мистерии

Помните ли лимонадата от 5 стотинки, пастите от 18 и бонбоните “Карамел му”, които идеално вадеха пломби? Въпросът ще завари неподготвени тийнейджърите под 17. Точно толкова години минаха, откакто затвори голямата социалистическа сладкарница. По онова време поничките още не бяха станали донати, до шише кока-кола се стигаше с връзки, а женската половина от българската нация умираше да докопа каталог на “Некерман”, за да облече поне мечтите си в западни дрешки.     Не беше все едно дали пушиш скоросмъртна “Арда” или изискан “Кемъл”, дали се пръскаш с вносен “Бак” или с местна “Дива река”, дали маратонките са благоевградска “Ромика” или засукани “Найк”. За редовия нашенец соцежедневието миришеше на русенско варено и изгорели газове от трабанта, а празник означаваше мешана скара и вефът да гърми до дупка, та да заглушава манифестацията. Днес магазините преливат от лъскави европейски стоки и китайските им дубликати, а валутният рай “Кореком” е обикновен магазин, който съжителства с казино. На мястото на взривения мавзолей в София има лехички, паметникът на Ленин е върнат на разноски на автора му Лев Кербел в Русия, парадният дом на БКП е работно място за демократичните парламентаристи. Употребени прагматично, рециклирани носталгично, соцсимволите още присъстват в живота ни. Дори откраднатите, изхвърлените и мистериозно изчезналите, около които се кълбят най-екзотичните легенди на прехода.

 

Няма рубини в петолъчката, която екипът на “ТЕМА” издири на Гара Искър

Фантомите
на Партийния дом

4 октомври 1990 г. Под погледите на любопитна тълпа хеликоптер вдига червената петолъчка от покрива на Партийния дом и я отнася в посока Долни Богров. Тогавашното радостно оживление днес е заменено с безкрайно учудване. Къде се дяна звездата? Нито една държавна институция не може да даде отговор. Неяснотите плодят слухове - най-скромният праща символа обратно на дарителите от бившия Съветски съюз, най-щурият настоява, че с рубинения пълнеж на петолъчката е изплатена част от външния дълг на България.
Всъщност скъпоценни камъни в звездата никога не е имало, категоричен е шефът на НИМ Божидар Димитров. Той е сигурен, че е била направена от цветен съветски кристал, но няма представа цяла ли е и къде евентуално събира прах сега. Администраторите от Партийния дом също вдигат рамене и не потвърждават информацията, че май петолъчката е  върната в сградата малко след като била свалена.
Допреди две години в гаража на парламента обаче се въргаля предшественичката на звездата, кичила Партийния дом, преди да пратят съветската. “Дълго време стоеше запокитена зад колите ни заедно с каляските на Фердинанд в Софийския исторически музей към Общинско предприятие “Стара София”. Дадохме им я и не знам къде е отишла, след като музейните фондове се преместиха в сградата на Централна баня", казва главният секретар на парламента Огнян Аврамов. Само че експертите на “Стара София” твърдят, че звездата никога не им е била зачислявана. “Преди две години имахме намерение да я вземем, но се оказа, че е твърде тежка. Нямахме с какво да я вдигнем и се отказахме”, сигурни са в музея. Бившият шеф на ОП “Стара София” Петър Митанов обаче издава местонахождението на старата петолъчка - в двора на предприятие за обработка на камъни на Гара Искър, където музеят имал склад някога.
Висулките от бохемски кристал на полилеите от Партийния дом също витаят фантомно в различни легенди. На “Позитано” 20 с охота разказват, че огънят, вилнял в сградата през август 1990-а,  разтопил железните държачи и някои от кристалните капки паднали, а останалите били демонтирани. Част от  висулките са трансформирани в обеци и разпродадени или подарени от една бивша актриса. Сред гордите собственички на ценния накит била и бившата лява депутатка в 37-ото НС Соня Младенова.
Затова пък полилеите от резиденцията на Тато съвсем сигурно са пратени във фондовете на НИМ, откъдето ги вадят периодично, за да ги подаряват на църкви. “Лампите са толкова много, че имаме запас за 200 години напред”, смее се Божидар Димитров.
По-трудно е да се хванат следите на таджикския самовар от чисто злато с инкрустирани ликове на Брежнев и Димитров, инвентаризиран в мазето на Партийния дом от комисия на МК в края на 90-те. “Трябваше да направим списък и да предложим какво да се прави с подаръците от братските страни и с произведенията на изкуството, складирани там - спомня си участвалата в огледа Бисера Йосифова. - Имаше прекрасни картини и смехотворен кич като проядено от мишки килимче с образа на Людмила Живкова. Забавлявахме се да се контим в джелаби от Ирак и да си рисуваме мустачки с въглен, докато не стреснахме охраната. Накрая хванахме бълхи. Стана ясно, че преди нас вече е минал някой, защото без малко да стъпим върху прекрасен акварел на Илия Петров, захвърлен на пода.”

Бившият профсъюзен дом “Георги Димитров” днес събира три в едно – бар, фолк ресторант и фешън кафе

Няколко помещения в подземието на Партийния дом все още съхраняват част от описаното. В депо “Скулптура и подаръци” е най-пренаселено със соцсимволи. От стелажите наднича Ленин в различни размери от бронз, керамика, гипс или дърво. До него се мръщи Маркс, а Енгелс гледа замечтано към съветска колхозничка. Наблизо е полегнала южноафриканска красавица с цвят на абанос. Свити на рула кротуват ковьорчета, знаменца, апликации и географски карти. Най-обещаващите на външен вид куфарчета и кутии обаче зейват празни, след като ги отвориш. В депо “Изкуство” платната най-често се оказват портрети на някой от членовете на семейство Живкови или пейзажи с работнически сюжети. В близост до огромното маслено платно, на което Брежнев сочи нещо с ръка на нашия Първи, се е сгушила скромно “Невестата” на проф. Васил Стоилов. В депо “Графики” стиска зъби Вапцаров. Кой знае от колко време стои обърнат надолу с главата!

Галерийни загадки

Всъщност складове с произведения на тоталитарни теми би трябвало да има всяка държавна галерия в страната. Соцреализмът в натурален вид обаче не е нещо, което след промяната се инвентаризира с любов и се вади по изложби - ако изключим голямата експозиция на СГХГ през 2002-а по идея на тогавашния директор Филип Зидаров. “Показахме 119 творби от над 70 автори, а сред тях и “Георги Димитров на Лайпцигския процес” на Дечко Узунов - спомня си сегашната шефка на галерията Аделина Филева. - При нас е ясно какво има, но не навсякъде е така. Чувала съм,  че самите автори са се опитвали да махат от колекциите свои неща. Говореше се, че някъде през 1992-1993 г. полски режисьор дошъл да прави у нас филм за соцреализма, но не могъл да стигне до изкуството от този период и да го заснеме. Не знам колко автори са унищожили творчеството си като част от биография, която биха искали да изличат.”
Никой днес не се притеснява от творби, които рециклират соцсимволите в модерно изкуство. Там проблемът е друг - с точна информация за артфактите разполагат само авторите, роднините им и тук-там и по някой изкуствовед като Яра Бубнова. Тя си спомня за работа на Кирил Прашков от края на 80-те, показала бодлива тел като символ на биполярната политика, за “Поглед на Запад” на Недко Солаков, насочил далекоглед от покрива на “Шипка” 6 към петолъчката на Партийния дом, за играта с доминото от пърформанса “Падането на член първи” на Любен Костов. Но тъй като от идеята за превръщането на мавзолея в музей на модерното изкуство нищо не излезе, а и друга сграда за случилото се в областта през последните години не е отделена, няма как шегите със соца да се запазят непокътнати за поколенията.

Мумията от мавзолея
и други сенки

Днешната младеж може да придобие добра представа за центъра на социалистическа София само от старите снимки. На мястото на мавзолея на Георги Димитров сега хилаво цъфти Градината на обединените нации. Гробницата, завършена за седмица през 1949-а, е взривена след точно толкова дълготрайни усилия през 1999-а. Три години по-късно на “лобното” място издигат екран, на който се прожектира знаковият за изкуството на соца сериал “На всеки километър”.

Мавзолеят не е рухнал съвсем, мумията е преместена, а минувачите събират спомени

Балсамираното тяло на вожда вече е кремирано и заровено в алея № 22 на Централните софийски гробища. Васил Коларов обаче не лежи в съседство със съратника си от онези времена, а на една ръка разстояние от мраморните гробове на Тодор Живков и Мара Малеева. Повечето мъртви кадри на ЦК на БКП почиват в алея № 10 на Централните гробища. Много от партийните функционери са “обезглавени” - на мястото на барелефите им светлеят петна с назъбени метални болтове. Бюстът на Кимон Георгиев,  министър-председател в първия кабинет след 9 септември 1944 г., вероятно също е минал през някой пункт за старо желязо. Липсват металните образи на партизанката Митка Гръбчева и на ексминистър Иван Башев. Затова пък скромният обелиск на партизанския командир Славчо Трънски изглежда непокътнат. 
А дали сянката на Георги Димитров не витае около бившия профсъюзен дом, кръстен на негово име, на площад “Възраждане”? Днешните момичета и момчета, които се отбиват в бара, фолк ресторанта, фешън кафето или клуба за еротични танци в тази сграда, със сигурност не знаят, че под този покрив Вожда е държал последната си реч.

Герои под масата

За българските тийнейджъри соцреализмът не е носталгия, а обикновен сувенир. И те, както и чуждите туристи могат да го намерят в обичайните му разновидности в над 60-те софийски антиквариата, в интернет дюкяните или на сергиите пред “Александър Невски”.  Всичко до 50 лева е отгоре, останалото - в чанта под масата. Това правило важи за повечето търговци като Петър, който с дясното око наблюдава евтините значки и медали пред себе си, а с лявото стъпало докосва черен сак, където държи ценните комунистически ордени. В тази поза е от 1996-а - годината, в която се “заселва” пред храм-паметника. Оттогава всеки ден нарежда стоката, опъва се на платнен стол и чака някой да клъвне на метал.
Той пласира предметите от десетина години, след като го съкращават от строително предприятие. Тогава се преквалифицира във фалерист. “Ясно ли е фалеристика какво е?”, пита продавачът. Как да не е - професията му се е простряла на две маси. Орденът “Военна доблест и заслуга” върви за 30-ина лева, толкова струват и две шепи значки “Шипка”. На тъмно за специални клиенти се пазят “Майка-героиня” и “Герой на социалистическия труд”. Интерес предизвиква и един друг герой - този на НРБ. Навремето са раздадени само 53 такива звания, категорични са познавачи. Което значи, че цената им тепърва ще скача.
Генерално обаче продажбите на соцреликви у нас са на семкаджийско ниво.
Пазарът се е променил в сравнение с 90-те, когато търговците са одирали кожите на любопитните за соцекзотика чужденци. Кривата на печалбите сочи нагоре до 1996-а, подпирана главно от невежеството на купувачите. Идва обаче момент, когато и най-тъпият американски турист разбира, че съветските тиражи наистина са най-големите в света и че стоката няма да свърши скоро. Днес мъжете по сергиите си спомнят с носталгия  как печалбите от 200 процента паднали до 40 на сто.
И героите поевтиняват все някога.
Но не всички. Великотърновци например намират, че Пенчо Кубадински е твърда валута - поне на местно ниво. Издигнатият наскоро в негова чест паметник с надпис “С признание за стореното” оставя надежда, че алтернативният прочит на соцреализма има още какво да даде. И че не всички символи на епохата са складирани завинаги в килера на общественото съзнание. 

КАК ЖИВЯХМЕ СОЦИАЛИЗМА Назаем от сайта spomeniteni.org Разтегателната дъвка и други спомени Дориан Диков, 46 г., лекар, Meaux, Франция Бях доста малък, сигурно 6-7-годишен. Един ден големите от нашата махала се бяха събрали около своя тартор Венко Мръвката, който показваше нещо невиждано до този момент. Свикнали с чувството за автомобилна гума със свеж дъх, което оставяше в устата твърдият аптекарски сакъз, ние за пръв път виждахме, че има дъвка, която може да се разтяга. Въпросната Мръвка джвакаше здраво и с видимо удоволствие, като през няколко секунди хващаше част от скъпоценния продукт и го разтягаше на една ръка разстояние, без да го къса; после пак го прибираше в устата си и продължаваше демонстрацията. Ние го наблюдавахме, изпълнени с уважение и слюнка. След това в спомените ми историята на разтегателната дъвка преминава през различни етапи. Трябва първо да отбележим, че дъвката беше нещо много ценно и не можеше току-така да я изхвърлиш, без да си я дъвкал поне една седмица. Обикновено преди заспиване тя се поставяше на дъното или на ръба на чаша и на другия ден дъвкането продължаваше. После имаше един период, в който се опитвахме да я оцветим, слагайки вътре ситно настърган графит от цветен молив. След това се появиха дъвките за правене на балончета, истинските цветни дъвки, дъвките на таблетки и т.н. Определено имаше и постсоциалистически период, чийто най-ярък представител бяха турските дъвки с цветни картинки, най-често на голи мадами с големи гърди, които бяха толкова твърди, че те заболяваха челюстите, когато ги дъвчeш. Говоря за дъвките, разбира се. Хит в момента са дъвките с вкус на пъпеш. Дънките Бях на 6-7 години, когато в махалата се заговори, че един от личните младежи - футболист в местния отбор от Б група, си е купил дънки от един моряк от Варна - истински, клош. Папито (Спас) излизаше всяка вечер по движението в центъра на града и гордо минаваше през градинката пред нашата къща, където ние си играехме. Понеже съм бил малък, а и вероятно поради това, че обичах да пълзя ниско долу по тревата, спомените ми са за страшно много син плат под формата на широки крачоли, които се вееха около стругованите подбедрици на Папито. Моите първи дънки получих значително по-късно - като ученик в гимназията. Казваха се Blue Jeans и бяха всъщност старите дънки на по-големия ми брат. Като студент се сдобих с долари на черно и си купих от “Кореком” дънково яке Wrangler и дънкова риза US-top. Понеже не връщаха дребно ресто, за остатъка ми дадоха шоколад “Тоблерон”. Години по-късно дънковият комплекс все още не е отминал и продължава да ме държи. При първата си командировка в чужбина през 1988-а купих от ГДР дънкови ботушки на жена ми. С първите си пари, спечелени на Запад, се сдобих с дънкови гуменки, а гардеробът на дъщеря ми е пълен с дънкови изделия. Тя учи в лицей във Франция и тукашните є съученици гласно се възхищават от нейните Diesel, без да знаят, че са купени за 40 лв. от сергиите зад “Тримонциум” в Пловдив. Шарени чорапки от “Кореком” Боряна Перван, 28 г., журналист, Женева “Е-е, глупости, как така не сте имали шарени дрешки с ярки цветове?”, пита моя колежка от Австрия и ме гледа доста подозрително. Мисля си, че каквото и да є обясня, никога няма да разбере. Затова не се и опитвам. Викам, дай да сменим темата, но после променям мнението си и разказвам следната история, която изведнъж изплува в съзнанието ми със сладко-горчив привкус. На 7 съм - тия години, когато пубертетът е още само на хоризонта, но и онова, изцапано с какво ли не дете, дето не му пука как изглежда, също е на залязване. Сама съм вкъщи - родителите на работа, баба с малката ми сестра навън. А вкъщи пакет от Гърция - оставен от някой роднина или приятел на дядо за мен. Отварям пакета и забелязвам, че отвътре ми се смее най-хубавата дреха, която някога съм виждала през живота си. Една турскосиня рокличка с пайети. С туптящо сърце разкъсвам всички етикети, събличам си кафявото гащеризонче и я слагам. О, огледалце на стената... Е, няма по-красива от мен! Слагам си еспадрилките и тичам навън - самичка, ама к'во ми пука - аз съм голяма и хубава! Отивам до центъра на София, до жълтите павета - няма по-достойно място от това да си покажа стайната рокличка. Блея по магазините - Детмаг, ЦУМ... и изведнъж съзирам “Кореком”... Качвам няколкото стъпала и без да се замисля за секунда, бутам тежката врата и се озовавам вътре, в един нов свят. Играчки, които се движат, розови зайчета се смеят отвсякъде, дънки, шарени часовници... Главозамаяна съм. Един чичко се приближава до мен и ме пита на английски на колко години съм. Аз, ходейки на алианс по английски от 3-годишна, гордо отговарям - “Seven years old!” Искам ли да ми купи шарени чорапки, пита той след малко. Не, не, аз трябва да си ходя вкъщи при мама, казвам аз и се упътвам към изхода. Той все пак ме настига и ми дава някакви чорапки... Всичко ми е като в мъгла, грабвам чорапките и излизам, цялата в пот, навън. Знам, че не е редно да говориш с непознати, така са ме учили. От паниката леко се изгубвам на път към вкъщи и се връщам много след като мама се е прибрала от работа... Къде ходиш, бе дете? Знаеш ли колко е часът? И каква е тая рокля на тебе? Къде си била? Ами в “Кореком”, казвам аз, стискайки вързопчето с чорапките на райета. Майка ми ги взима от ръката, следва разпит като по филмите, ама без оная лампа, и шамар. Първият и последният в живота ми. Чорапките са ми иззети и хвърлени в кошчето за боклук. Урокът е научен. Чичковци като този са лоши хора и не току-така ми дават чорапки. Днес всеки път, когато застана пред огромните стелажи с хиляди шарени чорапки пред мен, се сещам за онези от “Кореком” и за срама, който преживях. Колежката ми от Австрия май вече ми вярва. Кима с глава замислено и казва - това значи е Желязната завеса... Градските бани Ивона Спиридонова-Хект, 39 г., филолог, Атланта, Джорджия Спомняте ли си градските бани? А Централна баня до халите? Когато бях малка, нямахме баня вкъщи и веднъж седмично се организираше посещение на една от двете най-близки до нас градски бани в квартал “Лозенец”. Ходехме винаги в пълен състав - аз, майка ми и баба ми. И до ден днешен мога да затворя очи и да усетя миризмата на гореща вода и леко влажни хавлиени кърпи, да си представя касата и двете крила на банята - “Мъже” и “Жени”. Спомням си колко ме впечатляваше телякинята - висока едра жена с груба кесия за кир и дървени налъми. В Централната баня ходехме по-рядко, в специални случаи. Спомням си най-вече посещенията ни през зимата, когато басейните вътре бяха особено привлекателни. Спомням си и наровете, на които лежахме след банята, завити с чаршаф, и ядяхме някакви плодове, които майка ми винаги носеше. Три мечета, два лебеда и Ленин Гергана Петкова, 21 г., студентка, София И аз като всички родени през 1982 г. имам много бледи спомени от социализма. От това време са се запазили само визуални картини, предмети. В селото на дядо ми, а и не само там, един пейзаж се радваше на всеобщо одобрение: трите мечета, които се борят в гората. Можеше да се види като картина в голямата стая, като гоблен в кухнята и кой знае още къде. И съседите, и техните съседи го имаха. Друга неизменима част от интериора бяха лебедите върху таблата на леглото. Два лебеда, планинско езеро и залязващо слънце. Ленин е третото нещо, което всеки имаше. При нас събраните му съчинения стояха на рафта на практичните книги, до “Как да си направим зимнина”, “Красива всеки ден” и “Вредата от колорадските бръмбари”. След време Ленин изчезна, както и детската паста за зъби “Мечо”, която всички тайно ядяхме в детската градина. А табелите и лозунгите, останали оттогава, винаги са ме забавлявали и съм ги приемала като нов вид екзотика, може би защото не съм я преживяла. Пяна от "Каро" Снежанка Лунгова, 28 г., психолог, Плевен Много неща си спомням от социализма и за щастие повечето ми спомени предизвикват усмивка! Живеехме в "милиционерския" блок, в апартамента срещу нас двете ми най-близки приятелки - близначки. Спомням си, че бяхме неразделни. Ходехме често на библиотека заедно, сигурно е било модно, ама наистина четяхме. После пораснахме и започнахме да се оглеждаме какво става около нас - дрехи, прически, грим... Беше голяма атракция косата ти да е тупирана и да стърчи колкото може нагоре. Е, да, ама как става това нещо... Еврика! Слагало се крем за бръснене “Каро” и косата се втвърдявала и щръквала. Направихме го и ние - и право към библиотеката в цялата си прелест. С най-стърчащите коси, които някой някога е виждал! От “Каро”-то косите ни бяха като гипсирани. Чувствахме се най-великите... Докато в един момент заваля. Тъкмо като се прибирахме от библиотеката. Валеше кротко и напоително. Можете ли да си представите каква гледка сме били! Трите под дъжда, в центъра на града, а косите ни не спират да се пенят...

 

Братски опит    Берлин разпродаде Стената на милиони парченца, Москва си запази мавзолея с мумията вътре, а Букурещ така и не взе радикално решение за паметника на Ленин. Статуята на революционния вожд, която до 1990-а се намираше пред Дома на свободната преса в румънската столица, сега лежи пред двореца Mogosoaia край Букурещ. Там понякога се правят сесии с полуголи шоузвезди за списанията. Прага обаче още през втората половина на 50-те видя сметката на гигантския бронзов Сталин от хълма Letenski plan. В метрото има спирка с надпис “Москва-Прага”, но мозайките от подземната станция с името на съветската столица са разрушени. Сега музеят на Клемент Готвалд е банка, а в сградата, в която е била основана чехословашката социалдемократическа партия, се шири ресторант. Варшава освободи Банковия площад от паметника на Дзержински, но реши да си запази монументалния Дворец на културата тип Кремъл. Партийният дом до паметника на Де Гол сега е борса, бившият Дом на съветската култура е концертна зала, а Музеят на Ленин - кино. Хит по пазарите в полската столица са шунката “Като при Герек” и консервите “Туристически пастет”, с които старото поколение вдъхва уханието на миналото.

 ИНТЕРВЮ

на Ирина Вагалинска с
 

Яра Бубнова, изкуствовед: 

Миналото не бива само
да се взривява, изяжда или иронизира

Яра, има ли важни разлики в отношението към соцсимволите у нас и в другите страни от бившия източен блок?
- В България и в повечето други страни тези символи винаги са били асоциирани с чуждата култура. Как да забравят в Унгария за 1956-а? Докато в Русия знаците на соца са по-скоро национални, там има преплитане с политическото. Когато се възприемат и като държавни, символите получават правото да останат в наследството. Затова никой не бута мавзолея в Москва. Мумията на Ленин си е там, но все по-малко є се кланят по стария начин - тя се превръща в куриозен, но важен исторически момент. И египетските пирамиди са били гробници, а днес ги посещават като туристическа екзотика!
Какви са особеностите на българското изкуство, рециклиращо соца?
- Соцсимволите навлязоха рано в изкуството и рано излязоха от него. В началото на 90-те и особено към средата хората още живо се интересуваха. За съжаление ние нямаме музей на съвременното изкуство, нито друга структура, която да събира спомените за последните 20 години. Затова пък има гласоподаватели, които не познават времето на социализма. Ние не направихме усилия за сериозно осмисляне. Нещата от соца останаха майтапчийски, носталгични и недоизяснени. Културно-историческият процес прекъсна като пунктирна линия. Доста творби от онова време бяха захвърлени, откраднати, унищожени. Добре че не беше демонтиран паметникът на Съветската армия в София. Беше глупаво да се унищожава мавзолеят на Георги Димитров. Не е добре обществото да взривява проблема, вместо да го решава. Физическото отстраняване на символа не премахва идеологията от главите на хората. Остава празно място като в онази песен, в която първо се пееше “Сталин, Тито, Димитров”, после “Сталин, дупка, Димитров”, сетне “Дупка, дупка, Димитров”.
Политиците ни по-неадекватно ли се държат от художниците при преосмислянето на миналото?
- Политиците имат краткосрочни програми. Те още не са се отказали от един от големите символи на социализма - петилетките. Но пък има художници, които се отказват и от себе си. Говоря за мозайките с главите на Благоев, Димитров и Живков на Бузлуджа - един от тримата автори сам ликвидира главата на Първия.
Това опит да се изчисти биографията ли е?
- Поръчката е била идеологическа, тя не те прави добър или лош. Автоцензурата слага ново петно в биографията, не изчиства старото. 
Защо все пак соцът стана мода за тези, които не са го живели?
- Хората не се страхуват, те вече не знаят за какво точно става въпрос, но е някак симпатично да се носят бели чорапки и ушанки. Особено силно се усеща това в дизайнерското оформяне на клубовете в Берлин и в Будапеща. Не знам в България да се прави нещо подобно, ако не броим кръчмите с по някоя снимка на Живков. Имаме само един реализиран проект, който по-аналитично се отнася към онези времена - инвентарната книга на социализма на Георги Господинов и сайтът spomeniteni.org. Там се усеща носталгията по простия живот, по минимализирания избор, по вафличките с една цена за всички.
Като че най-жива в съзнанието на днешните 40-50-годишни е “сладкарницата на социализма”. Да хапнеш от бонбоните “Черноморец” сега май е като да вкусиш младостта?
- Носталгията продава и в това няма нищо лошо. Не смятам, че изяждането на символите е натоварено с политика. Е, ако не става въпрос за ритуалното консумиране на Ленин във вид на торта, както се случи в Москва. В повечето случаи сладкишът е машина на времето. По-скоро ме притеснява това, че не е достатъчно да изяждаме или да се смеем над миналото, че трудно създаваме нови символи. Дори за герба на България отново рециклираме старите. Това превъртане на нещата от миналото означава дефицит - времето на прехода не си създава собствена знакова система. Може би защото травмата е особено нещо, трудно се преработва в друго.
В какво се превърна Берлинската стена?
- В сувенир. Хареса ми статията на Ивайло Дичев по повод поставянето на парче от стената в градинката пред НДК, превърнала се в килер за недотам ценни, но все още имащи смисъл неща. А Берлинската стена е разделена на толкова парчета, че ако се съберат, ще се окаже, че е била колкото Китайската.
Когато стане въпрос за соцсимволи, за коя арт акция се сещате веднага?
- За пърформанса на сръбската художничка Марина Абрамович, която изгори една петолъчка. Всъщност петолъчката може да означава и връзката между петте континента, зависи как я четем. Матрьошката се продава като спомен за Съветския съюз, но прибиращите се една в друга кутийки са японско изобретение. Всъщност всички сувенири превръщат оригинала в гадост. Повече уважение заслужават навременните реакции срещу политическите символи като тези на Виталий Комар и Александър Меламид. Художниците винаги ще търсят чистотата в символите, зацапани от политиците.

БИЛЯНА КЪНЧЕВА   Ушанки на ревютата, петолъчки в интернет     Когато френският дизайнер Жан-Пол Готие почерпи с водка и хайвер в Париж за есенно-зимната си колекция 2005/2006 с модели като “Балада за войника”, “Ниночка” и “Апаратчик”, никой не го заклейми като поклонник на болшевизма. Може би защото манекенките носеха само дизайнерски версии на ушанки, дубльонки и шинели. В същото време миналата есен най-голямата скандинавска верига за младежка мода се принуди да спре от продажба пуловери с надписи “СССР” и щампирани петолъчки след протест на възмутени граждани, че чрез тях се пропагандира идеология, "окъпана в кръв". “Душите на 100 милиона убити не могат да намерят покой. Да носиш символите на режима убиец не може да е "в крак с модата”, а очевидна проява на лош вкус”, писа наскоро и американският журналист Джеф Джакоби. Възмущението му от “тоталитарната мода” се изля, след като кореспондентът на NBC за светското предаване “Достъп до Холивуд” Тим Винсент на два пъти за няколко седмици се появи на телевизионния екран с червена фланелка с петолъчка, сърп и чук под коженото яке. След падането на комунизма символите му някак твърде лесно си пробиха път в модата. Някои специалисти дори сравняват новия фешън заряд, който идва от Източна Европа, с влиянието на Париж от 50-те години на миналия век. С други думи - за западняците рубашките са нещо като новото черно поло на някогашните екзистенциалисти. Освен на ревютата за висша мода представата на Запада за “комунистически шик” може да се види съвсем натюр в манифактурните студиа за тениски със странни щампи. В интернет е пълно с оферти за тишъртки с надпис “СССР”, милитъри шапки като на Фидел Кастро и платнени чанти с образа на Че Гевара. За доста от младежите, които ги поръчват, Ленин и Маркс са просто имена, а Студената война не им говори нищо. Те нямат скрупули, които да ги спрат да носят сърп и чук на гърдите си. Освен ако родителите им не си зададат на глас въпроса толкова голяма ли е разликата между нацистките свастики и комунистическите петолъчки. Преди година източноевропейски депутати внесоха предложение до Европейския парламент да забрани ползването на комунистическите символи, а не само на нацистките. Ако беше влязло в сила, днес Западът щеше да задоволява страстта си по източната екзотика главно с матрьошки.