АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Етноси

Германия, българска приказка
Искра Ценкова

През 1943 година, призовани от Хитлер, хиляди немци напускат страната ни. Шепа  дунавски шваби обаче продължават да живеят у нас

 

 

      

Мария Хаджиниколова показва снимка на сестрата бенедиктинка  Хелмтрудис Ленер, преподавала дълго  в местното немско училище и погребана в гробището на Бърдарски геран

 Дом Дауербах, построен от Йозеф, в който днес живеят Мария и съпругът є. Сградата е вдигната както много други местни къщи в австро-унгарски стил

 

 

Ето я, почти тича по хлъзгавия тротоар, обточен със заскрежени ели. Спира задъхана пред кметството и поглежда часовника си. Въпреки празничната шетня вкъщи не е изневерила на немската си точност. Ухае на изтънчен парфюм. Загърната в коженото си палто, прилича на жена без възраст, попаднала случайно в селото. Личи й, че се е завърнала на това място след дългогодишен "градски отпуск".

80-годишната Мария Хаджиниколова е една от двете потомствени немкини, останали в Бърдарски геран след изселването на голямата швабска общност преди близо половин век.

Има нещо приказно в това двуезично някога село с вечно зелената му иглолистна улица и с двата му островърхи католически храма - българския и немския. От едната страна на улицата се намира "Свети Йосиф", църквата на "палкенете", както се наричат местните банатчани помежду си. Немската е в източния край на селото, където някога е била швабската махала. Името й е "Дева Мария - Майка на святата надежда", но малцина вече го помнят. Години наред тази църква е изоставена и затворена, селото почти успява да я забрави, а под купола й гнездят само гълъбите. Уникалната й архитектура и до днес приковава намясто въпреки безмилостните поражения на времето - с готическия й надпис върху главния храм, с шокиращите образи на братята Кирил и Методий, поставени над всички светци пасионисти. Днес на вратата пише: Влизането забранено.

 

Селото оживява преди 130 години. Първите му заселници са банатските българи. След двувековен престой отвъд северната ни граница те се завръщат в родината. След тях пристигат швабите, с които са опирали стреха до стреха в Банат.

Немците идват с яките си бързи коне - кръстоска между арабска и белгийска порода. Благодарение на тях дълги години съседната Бяла Слатина се слави като най-добрия пазар на жребци, който привлича купувачи от цяла България. Швабите пристигат у нас като желана работна ръка. Но макар и уважавани от местните, остават да живеят като затворена общност, запазвайки езика си - немски диалект, своите етно-религиозни и битови традиции.

Местните хроникьори разказват, че сред първите немски заселници в селото са семействата на Ханрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл... Привлечени от плодородната земя и гостоприемството ни, швабите бързо се множат. В началото децата им учат заедно с българчетата, докато през 1933 г. вдигат свое немско училище. А българските и немските католици се молят в един и същи параклис, макар и на различни литургии, докато всеки вдигне своя си църква.

 

Въпреки че двете преселнически общности делят един мегдан, орат земите си рамо до рамо, а един италиански майстор реди къщите им това не им пречи често да си вдигат юмруци, да влизат в кавги и раздори, да разиграват шекспировски трагедии ала Ромео и Жулиета. Младите нямат право да се влюбват и женят вън от етническата общност, разказват местните, докато чакаме часа на срещата ни с Мария.

"Ето ме, истинска, чистокръвна швабка - усмихва се срещу ни жената малко след като сме седнали на топло край зачервената печка. - Ние, швабите, сме солта на немската нация, също като шопите - на българската. Упорити сме, трудолюбиви, амбициозни, инатлии. Където и да отиде, швабът пуска корени, можеш да го изтръгнеш само насила", разказва Мария, чиято моминска фамилия е Дауербах. Буквално преведено на български името й означава "траен поток". Държи в ръцете си книга, изпратена й наскоро от Мюнхен, която разказва историята на предците й.

 

Мария е от дунавските шваби, попаднали в банатската част на Унгария след 30-годишната война на Германия. Наричат ги донау швабен, тъй като се заселват предимно край мочурливите земи на реката. Част от тях пристигат у нас по време на османското робство и се заселват в Пловдивския край. Според Мария част от фамилията й тръгва от поречието на река Маруш, а другата - от река Темеш. "Помня, че баба ми в яда си пустосваше: "Иди се удави в Маруш!" Значи те са живели някъде край тази река. Имахме и едно куче, което се казваше Темеш - грамадно, алпийско. Като деца го яздехме. Явно е било кръстено на реката", твърди Мария.

 

Дядо й Йожи Велч е рационализатор. Той прави първата перална машина в България - в дървени корита, облицовани с неръждаема ламарина, и колело, което се върти на ръка. С такава пералня се снабдява след това и немското посолство. Велч е майстор и на приставки за плугове, изобретява преса за вадене на петмез, а заедно с неколцина българи - и първата вършачка.

Другият дядо на Мария - Йозеф Дауербах, пък е сред основателите на местния немски духов оркестър. Историята на този мъж е достойна за роман. За да намери лечение за болната си съпруга, той заминава със семейството си в Америка. На шестата година от престоя им избухва Балканската война. Тогава Дауербах се връща в Бърдарски геран, облича войнишка униформа и тръгва на фронта да се бие под българския флаг.

 

През 1943 г., когато Хитлер се опитва да събере всички етнически немци в Германия, тръгва и той. По това време бомбите в Германия валят. Глад, мизерия. При това местните ги наричат "български цигани". Унижен и обиден, Дауербах се връща в България. Малко преди смъртта си моли внучката си Мария света да преобърне, но да му помогне да умре като български гражданин. Тая земя е хранила децата му, тя му е дала професия, в нея ще лежат костите му, докато свят светува.

 

"Заедно със сестра ми отидохме във Външно министерство и разказахме тая история. За моя изненада, когато споменахме, че на смъртното си легло дядо ми е пожелал да бъде погребан като българин, служителят се просълзи. Един ден преди дядо да почине, вкъщи пристигна писмо, с което му известяваха, че е получил поданство."

"Бях на 15 години, когато всички немци трябваше да се изселят по заповед на Хитлер в Германия", продължава Мария и гласът й глъхне. Спомените й от този ден са твърде горчиви, а картината, пред очите й още не е избледняла. Датата е 9 май 1943 година, преломен момент във Втората световна война. Немците губят за пръв път битка при Сталинград. Но швабите от Бърдарски геран вече са продали цялото си имущество и играят прощално хоро на площада пред Белослатинската гара. Цялото село е впрегнало каруци и се е стекло да ги изпрати с духова музика. Може и да са имали търкания, но са израснали заедно, сближили са се, уважавали се, почти са сраснали след толкова години.

 

"Бяхме се хванали на хорото - деца, и възрастни. Българин, немец, българин, немец... Всички играят и плачат. През това време идва полк. Гернигроус. И досега му помня името, защото на немски означава "тоз, който обича да се големее". Лъскавите му ботуши скърцат, в ръката си държи бич за езда, удря наред и крещи: "Вие, мръсни свине, танцувате, а немските войници гинат като мухи!" Можеше ли той да разбере какво значи носталгията на тоя народ, който напуска дома си и заминава с пусто сърце и празни ръце.

Всички, които бяха в листата тръгнаха. Нямаше връщане назад. Дигнаха баба ми тежко болна. Тя умря на кораба, без да види Германия. Само баща ми и нас, децата, ни оставиха, защото имаха интерес да сме тук", разказва Мария.

 

По това време баща й работи като преводач от немски, английски и унгарски към грандхотел "България". Необходим е на германския генералитет, затова е изваден от списъка. Семейството на братовчедката на Мария - Франциска, също остава. Нейният баща пък е набеден за комунист. Така двете семейства продължават да живеят в Бърдарски геран, където ги чакат нови изпитания.

След девети септември швабите са в немилост. Бащата на Мария е изпратен в лагер в Белица. Къщата им е разграбена. Мария пък често е привиквана в милицията заедно с майка си и калугерките от католическия манастир в селото. Дни и нощи спят върху голия цимент, без да знаят защо.

 

Пак заради швабската й кръв народната власт не разрешава на Мария да кандидатства в университета. Завършва с пълен отличен акушерския институт, единственото учебно заведение, което може да запише. След това години работи в учебната база на Военномедицинския институт, където превежда немска литература и въвежда методика на лечение. Там се запознава със съпруга си Анастас Хаджиниколов, който по онова време е неин шеф. Сега двамата изживяват кротко старините си в реституираната къща с надпис Дауербах, благодарение на оня дядо Йоже, който цял живот живее като шваба, но умира българин.

 

За разлика от Мария братовчедката Франциска и съпругът й Стоян вече са опитали живота в Германия.

Внучките им живеят там от 20 години. През 1996 г. двамата старци заключили къщата си, събрали една чанта с дрехи и заминали при децата, за да станат и те истински немци. Държавата им давала по 860 марки на месец, плащала им квартирата и всички разноски. Нищо не им липсвало. Нали са с немско гражданство. Като се хванал обаче един ден Стоян за сърцето - мъка му е, мъка му е за Бърдарски геран... Хайде, жена, да се връщаме у нашето си село, хайде, та хайде... Никой не могъл да повярва, че искат да си тръгнат от Германия. Синът им купил бус, натоварили багажа и ги върнал в Бърдарски геран. Сега си седят на топличко в мутвака, както тук казват на лятната кухня, която ползват най-вече през зимата, разглеждат стари снимки и се смеят с братовчедката на спомени от едно време.

 

Как например 5-годишната Мария, докато поднасяла букет цветя на монсеньор Анджело Ронкали, му наредила "Изповядай се!", вместо да каже: "Заповядайте!". При това цялата омазана в кал, тъй като бързайки към храма, цопнала в канавка, пълна с тиня. Всичко това се случило при освещаването на немската църква през 1933 г. После разказват как няколко представителки на сестрите бенедиктинки в България и кметицата на селото Цветомила Спасова вече са обсъдили предстоящата реставрация на немската църква и принадлежащия й манастирски комплекс. А в Германия вече се събират средства за ремонта, който ще започне напролет.

 

 

Генезис

Статистическите данни сочат, че през 1878 г. немското имигрантско общество у нас наброява 436 души. Чужденците пристигат у нас като инженери, майстори занаятчии, чиновници, лекари и аптекари, църковни мисионери, носители на по-развита култура. Присъствието им в младата българска държава се засилва с приемането на Закона за заселване на пустеещите земи в България от 1880 г. Според клаузите му страната ни отпуска безвъзмездно обработваема площ на всеки новопристигнал етнически българин, осигурява данъчни и кредитни облекчения на семействата. Преференциите привличат у нас и доста чужденци, сред които са и немски колонисти-католици. Те получават също толкова земя, колкото и преселниците българи.
Компактно немско присъствие е регистрирано най-вече в селата с банатски българи. В католическата Никополска епархия се обособяват три немски енории - Царев брод (Шуменско), в Бърдарски геран (Плевенско) и в Доброво (Добричко). Всяка е с различна културно-историческа идентичност.
Между 70 и 90 немски семейства идват в Царев брод от Северна Добруджа и Бесарабия, пише архимандрит проф. Светлозар Елдъров в своето пространно изследване на католиците в България. В навечерието на Втората световна война броят им нараства на 420 души.
Първите немски заселници в Бърдарски геран и съседното му село Гостиля пристигат от областта Темешвар, Австро-Унгария през 1893 г. Само година по-късно в Бърдарски геран немските семейства наброяват 95.
Последни у нас през 1903 г. масово се настаняват немците, пристигнали от Крим и Херсон, Русия. Заселват се в село Али Анифе калфа, днешното Добрево. Изкупуват земите на изселващите се от страната ни турци. Шест години по-късно образуват самостоятелна енория. Заради новото си население след 1940 г. добруджанското село получава името Германци. Немски колонисти има във всички градски енории. Там те попадат в категорията на т.нар. долнодунавски левантийци - европейци, родени на изток.
Малко преди да приключи Втората световна, Хитлер решава да събере в Германия всички етнически немци от източноевропейските страни. Така по междуправителствена спогодба до 1943 г. от страната ни се изселват около 2100 германци. Макар и малка част от представителите на общността обаче остават да живеят на това парче българска земя, където са се родили.



назад съдържание напред



съдържание


Волна програма 2007
2007 година може да бъде определена като всякаква, но не и като скучна. Страната премина през два избора - за ...


Бъдни вечер на дъното
13-членното семейство Велинови от гр. Лозница посрещна празниците в пълна нищета, но с надеждата за по-добра 2008 ...


Година на моловете и голфигрищата
Балансът между икономическите успехи и рисковете пред България е доста крехък и трябват сериозни усилия на политиците ...


Адвокат Хари Хараламбиев: Българското общество е сардоничен съдник
Интервю на Цветана Царева с известния юрист за защитата на българските медици, за делата срещу публични личности, за ...



...


Паралелен слалом
...

РЕКЛАМИТЕ В БРОЯ
М-ТЕЛ 
ГЛОБУЛ 
VIVATEL 
НАФТЕКС 
AIR LAZUR 
VOLVO 
BALLANTINE'S 
JOHNIE WALKER 
JIM BEAM 
АКТАВИС 
ЛИБРА 
BG EXPRESS 
BRAVO RADIO 
РАДИО ВИТОША 
ФОКУС 
RED DEVIL 
FM+ 
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.