Интервю на Таня Джоева за кръста, който се превърна в тояга, за травмата на прехода, за появата на двете Българии, за популизма, който хвърля едната срещу другата, за променливите стойности на харизмата и за политическия разказ, в който сините поискаха, а червените доставиха

Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. От 15 години живее в САЩ и преподава културна история на Русия и Източна Европа, история на тероризма и руската революция. Доктор е на философските науки. Първата му книга "Адамов комплекс" излиза в София през 1991 г. , втората - "Червен площад, черен площад: орган на революционното въображение", е издадена от Нюйоркския държавен университет през 1996-а. Автор е на още няколко книги с политическа есеистика. На панаира на книгата в НДК представи първия си опит в белетристиката - "Дзифт. Черен роман".

През 2004 г. стана учредител на ДСБ, но наскоро се дистанцира от партията на Иван Костов. Преди 1989 г. е член основател на кръга "Синтез".

Господин Тодоров, в интернетсайта ви www.vladislavtodorov.com стои "закачена" декларация с личния ви почерк. Годината е 1991-а, но посланието и днес говори много за вас и за времето, в което още живеем. Там пише: "Това, за което смятам себе си за лично отговорен, е фактът, че кръстът, който се озова в ръцете ни, ние (аз) използвахме като тояга, с която прескочихме границата."

Преходът у нас, изглежда, свършва. Ако използваме вашата метафора, може ли тоягата отново да се превърне в кръст?

- Изявлението ми тогава имаше своето конкретно основание. Страната се отвори и много народ се изнесе навън. Каузата на една малка част от интелигенцията да опонира на властта изведнъж изчезна. Някои напуснаха с утопичната идея да станат граждани на света. Други се заеха да строят младата демокрация. Много от тях влязоха в СДС, в парламента, заеха се да правят политика.

Кръстът, или с други думи - интелектуалната и моралната алтернатива, която малка група хора се опитваше да представлява по времето на комунизма, послужи за средство да се потърси друга, далеч не така общочовешка и съкровена кауза.

Вие защо прескочихте границата?

- Голямото ми гражданско разочарование от вече свободна България дойде с първите парламентарни избори. Гласът на народа върна компартията във властта. Аз мислех, че е въпрос на свободен избор, за да може да се отръска България от миналото си, а тя свободно се заключи в него. Аз лично тежко преживях този факт и потърсих бъдеще другаде.

С членството в ЕС от 1 януари разделяме ли се с миналото според вас?

- Не. Един човек, една нация или общество не може лесно да се разделят с миналото си, особено когато то е травматично. Травматичното минало обикновено се влачи като газена кутия, която дрънка по пътя към Европа.

Кои социални слоеве най-силно усетиха несправедливостта на прехода?

- Обществото все още живее с две големи травми. Комунизмът нанесе първата и антикомунизмът я изговаря, за да я лекува. Преходът нанесе втората. Многото неприлично обедняха, малкото неприлично забогатяха. Появиха се две Българии и популизмът хвърля едната срещу другата. Втората травма все по-категорично изземва мястото на първата и популизмът изтласква антикомунизма от сцената. Това са две идеологии на травматичния колективен опит, от които България няма скоро ще се отърве.

Каква е разликата между американския looser и българския looser?

- Става дума за нещо като некадърник или загубеняк, но не непременно бедняк. Това е човек, който проваля себе си, човек, оказал се никой в опита си да стане някой.

В българската реч се наложи като обозначение за човека, който по време на прехода не успя да се адаптира към новите икономически и социални изисквания. Лична ли е вината на българския looser?

- По-скоро не. Преходът създаде мнозинството на загубилите. Такъв тип кризисни ферментации пораждат висока социална утаечност или масово отпадане. Няма как по време на радикален преход да не се утаи и заблати едно загубило мястото си човешко мнозинство.

Естествено ли се роди популизмът у нас?

- Да, доколкото превръща травмата на прехода в обществено говорене. Популизмът е антиелитен. Елитът е заподозрян в заговор срещу народа, в противонародна злоупотреба с машината на държавата. Когато това стане очевидно за всички, популизмът добива основание. А подобни очевидности в България има доста - народът се чувства обран в собствената си държава от редица правителства, партии и партийни сговори.

Как се вижда България, гледана от САЩ?

- В САЩ трудно може да се разбере, че я има България. Явяваше се покрай иракската криза, когато бяхме член на Съвета за сигурност. Оттам насетне България беше снета от новините.

Представата за българина зад граница е, че предпочита да бъде единак или да се впише в общността на страната домакин. По-солидарна ли е вече българската емигрантска общност?

- Психиката на емигранта е особена. Човек трябва да се справя сам в един голям, студен, чужд и често враждебен свят и поради това фанатично цени личния си опит, личния си успех или неуспех, личната си история. Всеки има правото да счита себе си за отправна точка към всичко останало. Добре споени общности трудно се съставят от първо поколение емигранти с уникални съдби. Но когато се натрупа критична маса хора, когато дойде второто или третото поколение, може да се появи реална диаспора, която налага себе си и ражда свои представителства.

Рано ли е да се надяваме на българско емигрантско лоби в САЩ?

- Лоби в пълния смисъл на думата все още няма, има отделни лобисти.

Лобито е организирано и координирано усилие на емигрантската общност да влияе на политиката на страната, в която живее, спрямо интересите на страната, от която идва. Може да го има, когато възникне общност и тя създаде свое присъствие в елитите на съответната страна, с други думи - достатъчно учени, икономисти, бизнесмени, журналисти, публични фигури и др. Присъствието в елита е задължително за формирането на лоби. Едва след 1991 г. стана възможно българите свободно да пътуват, да учат в чужбина, да остават и там да се развиват, стана възможно българинът свободно да строи кариера навън. А там или трябва да изобретиш бизнесмодел, с който самостоятелно да пробиеш, което само по себе си никак не е лесно, или да се катериш и изкатериш по стълбицата заедно с останалите - да завършиш университет, да вземеш степен, да минеш през пазара на труда, да пораснеш в йерархията, да се наложиш и т. н. Това все по-видимо става, защото все повече българи го правят, и то доста убедително.

Наивно ли е сега упованието, че намесата на САЩ може да реши благоприятно случая с осъдените на смърт български медицински сестри  в Либия?

- Не е наивно. САЩ и международната общност могат да оказват натиск, но не безкраен и не безусловен. В един момент България ще трябва сама да се справи с лошите новини. Либия е диктатура от най-суров вид. Общественото мнение там се формира тенденциозно и манипулативно във връзка с интересите на диктатора. Този хронично дълъг, световно огласен, инфарктен, де факто политически процес не може да бъде решен в полза на България от никой либийски съд, а единствено с извънреден акт на добра воля на диктатора. Нищо чудно в последния момент "Той" да ни помилва, за да извлече максимални дивиденти за себе в лицето на великите сили.

Има ли информация в американските медии по този случай?

- Спорадични. Откакто международни институции се ангажираха и призовават за бързото му решаване. Не бих казал, че американското обществено мнение е информирано.

А влияе ли американското обществено мнение върху американската политика?

- Много. Но България е слабо разпознаваема страна за него. Какво остава за един чужд съдебен казус, гордиев възел, който не Америка ще трябва да разсече.

Кой би трябвало да информира американската общественост за българския казус?

- Дневният ред на американското общество в момента е силно обременен с въпроса за Ирак,  какво да се прави с тази загубена война, с този грандиозен провал. Не мисля, че в подобна ситуация българският случай може да прозвучи сериозно.

Макар и отдалеч, вие продължавате да следите политическите събития в България. Защо се разочаровахте от ДСБ, чийто учредител бяхте преди 2 г.?

- Процесите, които започнаха в партията от самото й създаване, показват, че моята лична тревога и разочарованието ми са били основателни. Гражданският проект ДСБ е фалирал. Поради редица изборни провали партията е изпаднала в електорална безтегловност. Последните социологически изследвания показват, че има опасно белене на твърдото ядро.

Какви са причините за личното ви разочарование?

- Лидерът и лидерството. Всичко, което става в ДСБ, за добро или за лошо произхожда от лидера. Там друго няма.

При създаването на ДСБ обаче вие възлагахме големи надежди на този политически проект именно заради лидера?

- Така е. Тогава считах, че Иван Костов е човекът, около когото можеше да възникне достатъчно сериозна сила в електорално отношение. Той сложи основите, на които за жалост нищо впечатляващо не беше построено. Надявах се да бъдат отгледани нови лица в политиката, които да разширяват влиянието на партията за сметка на негативите, които нейният лидер носи. 

Оказа се, че той гарантира известен електорален минимум на партията, но заедно с това обрича разширяването й. Ако мога афористично да се изразя, става дума за един все по-голям лидер на една все по-малка партия.

Защо ДСБ не разширява влиянието си - не търси съюзници или избягва промяната в политическия си стил?

- Бях противник на коалициите вдясно. ДСБ можеше да играе сама и можеше да има успех, ако беше изградила в себе си правилен лидерски контекст, ако беше наложила нови лица и нов тип говорене, ако бе вкарала в разговора разочаровани сини избиратели, ако бе направила опит да влезе в дневния ред на хората, а не да налага дневния ред на лидера си и неговото семейство, неговите ниви и поминък. Иван Костов трябваше да създаде наследство, ново поколение, различни от него сини политици. "Новото" поколение, което той лично и със сила наложи, беше Димитър Абаджиев. Знаем какво се случи с него - дясната ръка на Костов беше отсечена от Борисов.

Изтеглянето на съдебния иск срещу Бойко Борисов беше голяма политическа грешка, от която партията не само че не извлече полза, но пое сериозна морална щета. Доказа го изходът от президентските избори.

Има ли в България средна класа, на която десницата да се опре?

- Всяка непопулистка партия, която се стреми да формира електорално мнозинство, би разчитала на средна класа като своя социална база. Средната класа в САЩ не е собственост нито на десните, нито на левите. Дали я има, или я няма, би било в полза или в ущърб както на едните, така и на другите.

Дясната политика не се изчерпва само в икономическо представителство на класа или прослойка. Става дума за етически и светогледни  принципи, за морална нагласа, за голяма идея за човека и неговите съобщества, за това къде се вижда силата на една нация - в общностите или в държавните институции, как се генерира, разпределя и преразпределя националното благо и в името на какво става това. 

Доколко причината за кризата в десницата е в самата десница?

- Антикомунизмът изигра своята голяма роля, защото изпълни историческата мисия да наложи преориентиране на страната на Запад, към НАТО, към ЕС, към пазарно устроения свят. Това я извади от постсъветските схеми и великоруското влияние. Тогава антикомунизмът формира нов елит, морално и интелектуално алтернативен на бившия. 

След като преориентирането е вече факт, антикомунизмът може да играе само малка роля, като човърка травмата на намаляващо число хора. Вследствие на това "синьото" олеква електорално. То престава да ангажира съзнанието на повечето и мобилизира едно отиващо си поколение на най-силно уязвените.

Травматологията на прехода наложи популизма, който е на път да изхвърли антикомунизма от играта. Класическото синьо бива обезсмислено, обезцветено, изплискано от популистката вълна.

Какви са шансовете на Бойко Борисов и на партията ГЕРБ да измести напълно класическото синьо?

- Настроен съм скептично към инициативата на Бойко Борисов. По неизбежност партията му ще бъде лидерска и ще се влияе от отговора на въпроса кой е Борисов - във всеки даден момент, а Борисов може да бъде много, най-разноцветни, едно с друго несъответни неща. Ефектът на умората от него ще се прояви по-скоро рано, отколкото късно.

В последното си интервю пред "Панорама" Ахмед Доган направи изявления, които породиха редица коментари. По-незабелязано мина твърдението му, че бъдещето е на лидерските партии - и у нас, и в Европа. Има ли основание лидерът на ДПС?

- Зависи от страната и контекста. БСП не е лидерска партия. Мина през какви ли не кризи. Беше обществено отречена. Но успява да регенерира от пепелта. Тя се съхранява не чрез втвърдяване около лидер, а по принципа "изхвърляй след еднократна употреба".

Защо десницата не успя да направи партия, която да възкръсва?

- Бъдещето на партиите и запазването на електоралната им тежест зависят от две неща - интерес и очарование, едното рационално, другото ирационално състояние. С други думи, доколко харизматичният лидер може да очарова електорат и до каква степен партията може да създава и да управлява клиентелни мрежи. 

Клиентела се гради, като се преразпределя власт - местна или централна. Когато една партия не може да предлага власт, клиентелите биват прекупувани от тези, които могат. Това се случва сега с все по-бившата синя клиентела. СДС няма харизматичен лидер в степента, в която ДСБ го има, но пък има по места една все по-разнебитена мрежа на интереси.

При ДСБ е налице незаинтересувано очарование от лидера, подсилвано от омраза към врага.

Когато една партия не е лидерска, какъвто е случаят с БСП, тя може по-гъвкаво да оцелява в кризисни ситуации, може лесно да се измисли наново, да внуши промяна, да направи новина, да се дели на крила, да създава алтернативност вътре в себе си и така не само да се запазва, но и да става по-голяма.

Изчерпва ли се харизмата на Иван Костов?

- Зависи кого питате. Според мен тя видимо гасне.

Има естествена умора от всеки лидер. Навремето в САЩ много се говореше за Клинтънова умора. Харизмата не е вечно свойство. Тя има своя максимум и после упада, така да се каже - писва. Българските примери ясно го доказват. Лидерът трябва да може да се оттегли в апогей, ако мисли за просветено наследство, а не за безпросветен край.

Преди години Иван Костов нарече ДПС "проклятието на България". Сега някои казват, че Костов е проклятието на десницата. Имат ли основание толкова крайни и остри твърдения?

- За каква десница става дума? Иван Костов няма какво повече да проваля. Електорално десницата е пренебрежимо минимална. Силно се съмнявам, че след местните избори, когато клиентелите на СДС напълно ще бъдат прекупени, а твърдото ядро на ДСБ съвсем ще се обели, тези две формации ще могат да влязат в Народното събрание.

Повод за обществена равносметка ли е датата 1 януари 2007 г.?

- Разбира се. Би било редно да си кажем откъде идваме и накъде отиваме. За мен това е дата, която СДС някога поиска, а БСП днес достави. Между тези две събития е разположен разказът за прехода, за това как стана така, че сините поискаха, а червените доставиха.

Вместо разказ за прехода вие написахте първия си роман на български "Дзифт". Защо черен?

- Запален съм по четене на черни романи и изведнъж дойде момент, в който поради въпросните очарования и разочарованията пред мен се отвори възможността да проветря радикално главата си. Заех се с нещо, което ми достави пряко удоволствие, нещо, което изцяло зависеше от мен, нещо напълно аполитично и безидейно.

Казано на шега, проветрихте главата си от българската политика и ДСБ с един черен роман.

- Може да се каже... да, в някакъв смисъл черният роман ме накара да гледам по-светло на света.