Но колкото повече ме атакуват, толкова повече ме амбицират, предупреждава журналистката от Нова телевизия.

Даниела, свиква ли се с лошите новини? Как успяваш да останеш спокойна и да извлечеш информацията от паникьосани хора в случаи като Челопечене след взривовете?

- Няма как да свикнеш, че се случват неща, за които си казваш „Не е честно". Но пък не спирам да се надявам, че мога да променя нещо. Често първата ми работа, когато отида на някое такова събитие, не е да пъхна микрофон пред лицата на хората, а да ги успокоя. Знам, че това може да ми докара професионален гаф, защото на телевизията й трябва емоцията им, експресията. А аз съм казала на някого: „Недей да плачеш", или съм се намесила, докато някоя жена е посягала да удари детето си. В подобни случаи емоционалната ми реакция изпреварва професионалната. Но понякога става и обратното. Например когато правих интервю с майката на болно дете, което се нуждаеше от трансплантация. Знаех, че зрителят би се трогнал повече, ако тя преодолее притеснението и спре да реди думите като робот пред камерата. Знаех, че е по-добре да се разплаче - не за телевизията, а за детето й. И тогава я попитах: „Какво ще се случи, ако не успеете да съберете парите за лечението?" Докато тя отговаряше, допускайки най-лошото, аз се разплаках. Извън кадър. Но винаги съм знаела, не можеш да режисираш живота на хората, а само да постигнеш моментен драматургичен ефект.

Чувала съм за теб, че си добра в „постановките" с журналистическа цел. Какви трудни роли си играла досега, за да се получи хубав криминален репортаж?

- Човек винаги играе в процеса на общуването - за да се представи добре, за да постигне целта. Бях мила и неориентирана туристка, когато ме пратиха без подготовка в Неапол да разбера какво става с боклука и с мафията. Докато се усети, таксиметровият шофьор вече ми обясняваше как се казват силните хора в бизнеса, къде живеят и как са организирани нещата. Като че най-трудно ми беше в случая, когато трябваше да изглеждам непълнолетна кандидат-проститутка пред опитен сутеньор. Аз вече бях навършила 26, а опитвах да мина за 17-годишна. Много настоявах да ме вземат да танцувам в един клуб в Боровец. Исках човекът отсреща да каже защо няма проблеми с това. Взех да му обяснявам как майка ми не разрешава да проституирам, а той ме успокояваше, че си има начини никой да не разбере. Личната ми карта щяла да стои у него и ако някой се усъмни какво прави толкова малко момиче голо на пилона, щял да казва, че съм клиентка, която се е понапила, съблякла си е дрехите и инцидентно се е качила там. Аз продължих да питам - ама как така, а ако дойдат полицаи на проверка... „Не се притеснявай, аз ще се оправя с тях, еди-кой си и еди-кой си са мои хора", каза сутеньорът. Така получих имената на полицаите, на които им се плаща да си затварят очите.

Случи ли им се нещо след това?

- Доколкото разбрах, са преместени да работят на друго място.

По принцип интересуваш ли се какво е станало с хората, които са били обект на твоите материали? Откога не си се чувала с медиците, чийто процес в Либия отразяваше?

- Преди няколко дни се чух по телефона със Здравко Георгиев. Каза ми, че с Кристияна си почиват, добре са, малко са се поотърсили от първоначалния стрес. Разбрахме се да се видим през седмицата, когато той ще е в София. Така е с голяма част от хората, на които съм успяла поне малко да помогна - чуваме се, те обикновено ми пускат есемеси по празниците. С някои от тях наистина сме приятели.

А останалите, онези от мафиотския контингент?

- Някои са в затвора и са ми ядосани. Други са осъдени условно или са в пробация и пак са ми ядосани. Често се шегувам, че голяма част от хората, с които съм се срещнала по работа, много искат да ме набият. А друга част в момента обмислят варианти да ме убият.

На мен не ми звучи смешно. Не те ли е страх?

- Само глупак не би се страхувал. Преди два месеца пак получих заплашителни есемеси. Периодично се случва. Казвам си, че изпращачите искат само да ме сплашат. Иначе намаше да губят време за есемеси, щяха направо да действат.

А ако си по средата на някое разследване, което искат непременно да спрат?

- Тогава е най-големият натиск. Но аз спирам, само ако не успея да събера доказателствата - с неприятното чувство, че не съм стигнала до края. Усещам колко съм нагазила, чак когато вече съм вътре. Осъзнавам го по това, че хората от обкръжението на разследвания започват да търсят контакт и да подхвърлят на трети лица около мен дали „би могло да се направи нещо, цената е без значение". В прав текст досега не са ми предлагали подкуп и това ме ласкае.

Сигурно има и други обстоятелства, които правят взимането на решение трудно? Спомням си колко те обсъждаха по време на протестите в „Пирогов" миналата година, когато пусна в обращение записа, на който стачният водач д-р Кръстьо Пенчев наставляваше Митьо Очите как да се прави на болен.

- Този скандал е с предистория. Месец преди него - протестите тъкмо бяха започнали - в „Нощен труд" излезе информация, че доктор от стачниците е осигурил прием на Митьо Очите в „Пирогов" през 2004-а. Аз се сетих, че съм чувала запис, на който лекар наставлява човек от тези, които се движат с охрана. Звучеше като репетиция: „Сега ти е прилошало, усетил си болка в гръдната кост и си се свлякъл..." Споменаваше се Несебър, както и че въпросният „пациент" няма да е в обичайното си обкръжение, а на общо основание с други хора. Този диск беше подхвърлен в студиото на предаването „На чисто", докато беше още до басейна „Спартак". Тогава не знаехме кои са хората на записа, но започнах да навързвам нещата покрай споменаването на Несебър и процеса срещу Митьо Очите. Направих телефонно интервю с него, докато беше в болницата - ден преди да се провали съдебното заседание „по болест". Той ми отговаряше с думите, които вече бях чула в инструктажа. Използвах втория запис - от интервюто, в материал за лекарската етика и болните криминално проявени. Но едва след статията във вестника по време на стачката се сетих за първия запис, който отлежаваше в архива. Поискахме да се направи експертиза в МВР. Няколко дни след това Румен Петков обяви в друга медия, че министерството разполага със запис на разговор между доктор Пенчев и криминално проявено лице. Естествено, ние настояхме да получим експертизата, която доказа, че записът не е манипулиран, а гласовете съвпадат.

Имаше коментари, че просто си си свършила работата, но и такива, че си позволила да те употребят срещу стачниците. Притесняват ли те?

- На оперативка в телевизията обсъждахме дали е редно записът да се излъчи точно в този момент - дори да е автентичен и да сме сигурни кои са хората на него. Но след като тогавашният министър на вътрешните работи съобщи за наличието на такъв запис в друга медия, а ние го притежавахме... Би било нередно да го задържаме повече. Това не значи, че не уважавам хората от лекарската професия и че съм искала - аз или който и да е друг от нашата телевизия, да им навредим с излъчването на записа. Все пак очаквах атаки, включително да ми припомнят някой неплатен данък или глоба за пътуване без билет в градския транспорт. Но се стигна по-далече. Хора на високи постове в държавата лансираха чрез някои медии версии за личния ми живот по толкова отвратителен начин, че не искам да си го спомням.

Това ли беше моментът, когато се замисли дали да продължиш с тази професия?

- Защо? Когато имаш чиста съвест, спиш спокойно. Аз не се отказвам лесно. Може би това е проблемът на хората, които не ме харесват. Колкото повече ме атакуват, толкова повече ме амбицират.

Намери ли се някой от близките ти да повярва на слуховете, че по време на съдебния процес срещу собственика на arena.bg миналата година си ухапала човек от охраната?

- Да, имаше такива неофициални твърдения. Малка група репортери чакахме кротко да свърши съдебното заседание, никой не ни беше предупредил, че Елиан Гешов не желае да бъде питан и сниман. Аз се оказах най-близо до вратата и първа му зададох въпроса какво се е случило на делото. Той започна да ми отговаря, но беше в конвой и не можеше да спре. Всички вървяхме редом и охраната стана агресивна, макар да не пречехме на движението. Не знам с какво съм изглеждала заплашително на яките момчета аз, жена малко над 1.50 м. Изблъскаха ме грубо, направо ме залепиха за стената. Една сержантка после твърдяла, че съм я ухапала. Ако не беше обидно, щеше да е смешно. Шегувах се, че от хигиенична гледна точка никога не бих направила такова нещо. Пък и две-три камери ни снимаха във всяка секунда - видя се, че не хапя. Всички, които ме познават, знаят, че не налитам на бой.

В друг сайт под обяснение що за предаване е „На чисто" видях мъжко писмо: „Даниела, много готина мадама си, искам да се запозная с теб"...

- Нямаше ли негова снимка? Не? Жалко! (Смях)

Не ти ли идва в повече мъжкото внимание? Ти си хубавото „нощно" лице на новините по НТВ през уикенда все пак.

- Не мога да кажа, че ми досаждат много мъже. Може би защото общувам по начин, който не го допуска. Малко се притеснявам в ефир, сигурно оттам и дистанцираното ми изражение на екрана. Иначе съм открит човек, бързо влизам в контакт. Но понякога последна разбирам, че ме свалят. За всичко останало от живота си мога да кажа, че е като във филм - освен за тази част. Нямам нито една „холивудска" история тип „той я погледна, после и тя и пламна нещо".

Какво тогава е „холивудското"? Ти самата опитвала ли си да снимаш филми?

- О, да! Учила съм не само културология, но и операторско майсторство. Тогава се роди любовта ми към документалистиката, към киното. Научих се да забелязвам мъничките неща. Имам кадри от Либия и някои други ленти, които не съм показвала. Все още.

Като малка каква искаше да станеш?

- Първо щях да ставам лекар, после космонавт - като повечето деца. Всъщност като повечето момчета. Бях ориентирана към по-мъжките неща, все нещо ми се искаше да монтирам, влечеше ме да карам трактор...

И сигурно си била с вечно ожулени колене? Наказваха ли те за момчешки щуротии?

- Не. Бях добро дете, така поне казва майка ми. Кротка, но с характер. Когато се опъвах за нещо, го правех аргументирано. Обичах да пиша, а най-слабите ми оценки бяха точно по литература. Позволявах си различен поглед към Ботев и Йовков, есетата ми все не бяха, каквито ги искаха. Късно разбрах, че учителите искат да вляза в рамките, но това не промени нищо.

Поезия четеш ли? Или може би си писала като ученичка?

- Да, в училище по едно време пишех стихчета. Доста потискащи, като се замисля. Повечето са „черни", само тук-там правя забежки към пеперуди и слънца, много мимолетни. Слушах хардрок, естествено. Пяла съм и в рокгрупа - „Ерато". Някои от текстовете на песните аз ги съчинявах. Тренирах таекуондо, рисувах, изобщо бях по-цветен човек.

А сега каква си, черно-бяла?

- Когато работя, потъвам в историите, в настроенията на другите. Такава съм, каквато ми се налага да бъда. По едно време дори започнах съзнателно да се потапям напълно, да бягам от личните си проблеми в работата. Станаха много истински и всеотдайни неща, но някак почувствах, че се обезличавам, че не знам коя съм. Загубих се.

Това не личи на екрана. Какво ти е по-близко до динамичния стереотип - да си сутрешно или вечерно телевизионно лице?

- Въобще не ми е близко да съм телевизионно лице! Обичам повече работата зад камерата. Без да омаловажавам работата си сега, тя е сложна и отговорна. Но винаги съм си мислела, че има нещо повече отзад. Освен чувството, че контролираш нещата, разбира се.

Как се отразява на връзките ти това желание за контрол? Как те търпи мъжът до теб?

- Вероятно затова досега не съм омъжена. Но аз по принцип не съм крайна в личния си живот.

Какъв трябва да е мъжът, за да поискаш да останеш с него задълго?

- Определено човек с чувство за хумор и мнение, което знае как да отстоява. Да е уверен в това, което върши. Останалото е въпрос на химия и на едно намигване...

Тази година за последно си „на 20 и...". Сещаш ли се по-често за неща като бръчки и биологични часовници сега, когато си на прага на 30-те?

- Не. Жените, на които се възхищавам, докато ги преценявам през погледа на оператор, имат симпатични и мъдри бръчки, които ги правят красиви. Една жена се усеща истински на базата на преживяното, а не на козметиката. Когато е интересна отвътре, това личи отвън. Не омаловажавам въздействието на грижите за кожата и гримирането, макар че лично аз се отнасям с пренебрежение към женските дреболийки и си тегля последиците - големи сенки от недоспиване и други подобни. Просто ми е досадно да губя време. Суетна съм само когато ми се налага заради камерата. Предпочитам ниските обувки - да можеш и да избягаш, и да догонваш в пресечена местност.

За какво обичаш да харчиш свободното си време?

- За кино и приятели. Гледам да съм с хора, с които се чувствам уютно. Разговорите и книгите ми дават много повече от престоя в козметичния салон. Последно се зачетох в „Медия сапиенс" на Сергей Минаев и се замислих над това колко манипулативна, излишна и полезна може да е журналистиката, в зависимост от това как се практикува.

Даниела в цифри

Тежи 42 килограма с летни дрехи.
Гледа 1 куче и 2 папагала.
72 часа е най-дългото време, което е работила без прекъсване. За последно й се случило в Неапол, където придремвала на пристанището в хода на разследването срещу камората.
100-ина са дисковете с музика, които е насъбрала.
На 29 години е и не се притеснява, че скоро прескача в друго десетилетие.
2 години е най-дългата й връзка досега.