АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





ЕМА на броя

Теодора Димова: Забравихме да оцеляваме духовно
Таня Джоева

Писането е обсебващо и разкървавяващо занимание, споделя авторката на "Емине" и "Майките".

 

 

                        Като малка не я обявили за детето чудо.

Баща й - класикът Димитър Димов, се вглеждал с тайна надежда в невръстната Теодора и в по-голямата си дъщеря Сибила. Надявал се една от двете да е наследила писателската му дарба.

Теодора е на 6 г., когато Димитър Димов си отива от този свят - малко след нелепия разгром на романа "Тютюн" от критици, следващи правата партийна линия.

От недоглеждане ли, от завист ли, наши писатели съветвали Теодора да не се мъчи с перото. Самата тя също дълго се съпротивлявала на призванието. "Оказа се неизбежно да тръгна по този път", казва днес авторката на романите "Емине" и "Майките", на пиесите "Без кожа" и "Кучката", които не слизат от театралните афиши.

Наградите се нижат, както и творбите й - "Стопър", "Замъкът Ирелох", "Змийско мляко", "Игрила" и др.

През юни тази година за "Майките" международно жури във Виена й присъди Голямата награда за източноевропейска литература.

Днес Теодора изглежда като жената чудо, която намира време да пише всекидневно, да ходи на работа, да възпитава две деца, да общува със съпруга си, да се грижи за майка си и да изглежда добре.

На пръв поглед сякаш е "капсулирана" като своя баща. Затваря се, когато проблемите на другите разраняват душата й.

Но остава естествена и изживява особено любопитство към новите предизвикателства - като например фотосеанс за "ЕМА".

 

Теодора, винаги си изненадвала с твърдението, че любимият ти роман на твоя баща Димитър Димов е „Поручик Бенц". Изненадващо е, тъй като „Осъдени души" и „Тютюн" са по-популярни, бяха претворени и във великолепни киноленти. Защо „Поручик Бенц"?

Защото съдържа в зародиш и другите два романа. Струва ми се, че в „Поручик Бенц" талантът му е най-чист.

 

В „Поручик Бенц" е развит образът на жената, която предава любовта. На нас, жените, все ни се струва, че мъжете са по-надарени в това отношение. Защо Димитър Димов е бил привлечен от жената предател?

Мисля, че е бил обсебен от образа на фаталната жена. Всички жени в неговите романи са фатални. Прозирал е у жената по-големи бездни, отколкото у мъжа. Мъжете за него не могат да бъдат толкова мащабни.

 

Къде е срещал прототипите на своите фатални жени?

Има прототип на Ирина от „Тютюн" - лекарка от Пловдив, която е била негова хазяйка. Много красива жена. По принцип въображението на един писател се нуждае от малко предизвикателство, за да доизгради образа. Едва ли в живота се срещат жени, каквито има в неговите романи.

 

Все пак човек не знае какво ще срещне в бездната. Животът поднася ситуации, които сякаш са „преписани" от роман.

Безспорно животът е много по-непредсказуем и по-богат. Има истории, за които човек си казва, че са като намислени. Сякаш не е възможно да се случат, но се случват...

 

А защо според теб съществува масовото увлечение по сапунените сериали?

Успехът им е в това, че имаме недостиг на живот. Затова и хората четат. Затова литературата никога няма да умре. Ако животът е самодостатъчен, няма да има нужда нито от подобни сериали, нито от четенeто, нито от писането. Но те предлагат компенсация за това, което аз наричам „недостиг на живот".

 

Жените на Димитър Димов ревнуваха ли героините му?

За майка ми категорично мога да отговоря, че не. Същото бих казала и за първата му съпруга Нели Доспевска, която мисля, че познавам достатъчно добре. Героините от романите са нещо различно от жените в живота.

 

Склонна ли е фаталната жена към саморазруха?

Затова е фатална. Склонна е да опустошава всичко около себе си, включително и себе си.

 

Димитър Димов ли остана мъжът в живота на твоята майка?

Да. Тя не се омъжи повече. Въпреки че остава вдовица на 36 години.

 

Наскоро БНТ излъчи документалния филм „Триптих за Димитър Димов". Направи впечатление неговата вглъбеност. Сякаш преживява болките на другите, затваряйки се в себе си. Ти оставяш същото впечатление. Вглъбеността ли е чертата, която ти предаде твоят баща?

Наистина баща ми не е бил разговорлив. Винаги е поставял дистанция. Вярно е това, което Нели Доспевска написа в книгата си, че между него и хората сякаш е имало стъклена стена. Никога не е искал постове. Когато му предлагат да стане председател на Съюза на писателите, приема, защото не е било възможно да се откаже. Немислимо е било по онова време да не приемеш.

 

Ти какво „взе" от майка си?

Много ми се иска да съм взела нейното вълшебство, което превръща лошите неща в добри. Тя е много слънчев човек и аз я наричам майка вълшебница. Успява да види доброто във всяка ситуация и да не й се обижда. Продължава напред. Като с магическа пръчка преобразява и хората, които влизат в досег с нея, защото вижда у тях само доброто. За мен това е удивително. Почти не познавам друг такъв човек, който да се отнася към живота с толкова вътрешна добронамереност и усмивка.

 

Какво беше необикновеното у Димитър Димов?

Аз не обичам да изказвам собствените си спомени за него. Според майка ми всичко е било необикновено - походката, начинът, по който пише. Отношенията му с хората са били крайно почтени. Бил е изключително отстъпчив, толерантен към слабостите. Дори враговете му не са можели да го мразят. До такава степен нравствените ценности за него са били императиви.

 

Беляза ли те името му?

Отрази ми се, защото дълго време не исках да тръгвам по този път и се опитвах да се занимавам с други неща - с преподавателска дейност, с преводи, с журналистика. Но през цялото време знаех, че изкривявам съдбата си. Че трябва да пиша. Противях се на този свой път, което, струва ми се, е грях. Всеки има свой път независимо какви са родителите му. И трябва да го следва.

 

Димитър Димов е имал много таланти - на лекар, писател, художник. По какъв път тръгнаха другите му потомци?

Сибила е много добра журналистка. В момента се радва на четирима внуци и ги гледа със захлас. Синът й е фармацевт. Моите деца са още малки, за да усетя накъде ще тръгнат.

 

Ти си единственият писател в семейството. А усещаше ли в себе си и други таланти? Какво ти вървеше в училище например?

Нищо не ми вървеше. Завърших английската гимназия, където по онова време се учеше ужасно много. Всички предмети ми бяха неприятни заради това, че трябваше да полагам огромни усилия, за да ги изучавам. Започнах да чета много, след като завърших английската гимназия. В университета наваксах това, за което нямах време в училище.

 

Баща ти много е искал някое от децата му да стане писател. Майка ти ядосваше ли се на твоята съпротива да вървиш по пътя си?

Не. Беше много радостна, че не пишех. Но се оказа неизбежно. Истината е, че сега аз също не искам децата ми да се занимават с писане. Но не бих ги спряла, ако решат. Писането е разкървавящо занимание. Човек може да живее живота си и без раните, които получава от него.

 

Кой от твоите романи ти причини най-голяма болка?

Не мога да кажа. Трябва да захранваш всичките си герои с енергия. Ако е недостатъчна, не се получава. Но още не мога да се отърся от „Майките". Не заради успеха на романа, а заради крайно болезнената тема, която се оказа за обществото. Още повече че когато започнах да работя върху театралния вариант, отново се върнах в романа.

Писането на „Емине" също беше крайно мъчително. Исках да напиша този сюжет като пиеса. И в продължение на година и половина не успявах да намеря драматургичната конструкция, върху която се „налепват" нещата. В един момент се получи така, че нито мога да се откажа от историята, която ме е завладяла изцяло, нито мога да я напиша. Разбрах, че съм пред психически срив - историята е у мен и не може да се отдели. Тогава разбрах, че писането - освен баналното определение „самотно занимание", наистина е такова... В изблик на някаква крайност започнах да записвам като проза това, което е у мен. Романът беше готов за един месец.

 

Получава ли и публиката от твоите рани? Пречиства ли се, съпреживявайки крайно болезнените истории, които разказваш?

Да. И това е единственото удовлетворение. За „Емине" отзивите и от критиката, и от читателите бяха много силни. Тиражът на романа е изчерпан и имам предложение да бъде преиздаден.

 

На 50-ото представление на „Кучката" забелязах, че продължаваш да следиш и да се вълнуваш от реакциите на публиката.

Страшно ми е интересно да наблюдавам зрителите. Те реагират на места, които дори не съм си помисляла, че може да ги засегнат. Имах късмет и с актьорите. Изкарват от текста неща, които не съм предполагала, че са вътре.

Така беше и с пиесата „Без кожа". Хората се разплакваха на толкова много места. Театърът затова е интересен - не знаеш какво ще се случи и какво предизвикваш у другите.

 

Твоите герои са хора, белязани от така наречения български преход. Децата им - независимо от социалното положение на родителите си, станаха убийци в романа ти „Майките". Но „Майките" беше преведен на френски, предстои издаването на немски език и предизвиква интерес у западната публика. Кои са проблемите, които са актуални и в привидно уредените общества?

Бунтовете, които се случиха в крайните парижки квартали, бяха по същите причини, от които страдат и нашите деца. И там има деца, които виждат своята безперспективност, виждат родители, които са неудовлетворени. Тази неудовлетвореност се предава на децата. Проблемът родители-деца е универсален. В България е много изострен и сме чувствителни на тази тема.

 

Недостиг на любов? От това ли страдат децата ни?

Животът тук много загрубя. Ние сме под огромно напрежение, което дори и не съзнаваме. От време на време, когато на някого изгорят бушоните, всеки си дава сметка, че тук се появиха най-първичните инстинкти, които не се омекотяват с никаква нравственост или морал.

Не че липсва любов. Но между нас има всеобщо безхаберие. Толкова се отплеснахме в стремежа си да оцелеем физически, че забравихме стремежа си да оцеляваме в духовен план.

 

И в „Кучката", и в „Майките" присъства темата за осиновените деца. Защо те вълнува толкова силно този проблем?

Защото ми е много странен разривът, който настъпва при осиновени деца и родителите им. Любовта не се предава с кръвта. Тя се предава с отношенията и живота заедно. Как така, когато едно дете разбере, че е осиновено, то като че ли автоматично се отдръпва от родителите, които са го отгледали? За мен това е крайно необяснимо. Дали не проговаря кръвта? Защо тези осиновени деца винаги желаят да търсят майката, която ги е изоставила? Искам да изследвам на какво се гради тази връзка. На какво е изградена любовта...

 

Въпроса за кръвта поставяш и с образите на близнаците, които не могат един без друг или се намират при всякакви обстоятелства.

Да. Аз нямам отговор на въпроса колко е силна кръвта. Мъча се да го изследвам и да си дам отговор.

 

Вярваш ли, че всеки има своя съдба?

Вярвам. Както и една книга си има своя съдба. Когато баща ми е писал „Тютюн", не е знаел нито какво произведение е създавал, нито че ще предизвика абсурден скандал, нито че ще бъде обезглавен при неговото обсъждане.

От друга страна, имаме свободата на избор във всяка ситуация. Ежеминутно решаваме какво да правим и как да се държим с хората. Този избор предопределя какво става по-нататък. Наглед свободата на избора и предопределението са несъвместими, но в един момент се сливат.

 

Как живее писателят в България?

От писане категорично не може да се живее. Писателят е принуден да работи и на друго място - за разлика от Франция и Германия, където сред писателите има стипендии, специализации, които им позволяват за половин или една година да се отделят и да се отдадат на творчество.

 

Ти кога намираш време за писане?

Това е много болезнен въпрос. Не може да се пише, когато ти е приятно или когато дойде така нареченото вдъхновение. Трябва да се пише всеки ден, и то минимум по пет-шест часа. Понякога това е черна и много неблагодарна работа. Може един месец да си написал 200 страници, за които решаваш, че за нищо не стават и ги изтриваш. От тях не остава и помен.

 

Как ги намираш тези пет-шест часа?!

Трудно. Ходя на работа, гледам къщата... Наистина кога ги намирам?!

 

Остава ли ти време за приятели?

Това е другата неприятна страна на писането. Толкова е обсебващо, че не понасям никакво близко присъствие. Не мога да чета, не мога и да разговарям с хората. Когато пиша, се скривам максимално от приятелите и от семейството си. Като че се капсулирам, за да мога да държа енергията около себе си.

 

Съпругът ти, децата ти не ти ли се сърдят?

Свикнаха вече да не ми се сърдят.

 

Как идват „историите" при теб? Срещаш ли се с хора, които ти ги разказват, споделят?

Забелязвам, че много хора имат нужда да ми се доверяват. Когато са по-близки, изслушвам ги. Но има хора, които идват при мен с готова история, защото смятат, че е подходяща за писане. И аз много се радвам на тези случаи, защото показват колко е жива връзката между мен и читателите. Историите са безкрайни.

 

Как изглежда фаталната българка днес?

Вероятно като фолкзвезда...

 

Съпротивлява ли се некомерсиалното изкуство на безвкусицата?

Културата не е печеливша. Тя трябва да бъде субсидирана от държавата. Всички европейски и цивилизовани страни го правят. Този срам с ДДС върху книгата е показателен за мисълта на политиците. Оттеглянето им от културата доведе до чалга-културата, която сантиметър по сантиметър навлиза в чуждата територия. Не зная как би се спряло това нашествие. И не зная как е възможно всяко правителство да оставя грижата за културата на последно място.

 

Суетна ли си?

Мисля, че да. Като всяка жена. Придирчива съм към дрехи, към тегло, към фигура, към пазаруване.

 

Българката добре ли изглежда според теб?

Според мен - не. Особено в сравнение с французойките. Изумително е как всяка жена във Франция е по своему красива. Дори да са много възрастни, те пак са слаби и елегантни. Имам чувството, че средностатистическата българска, след като роди, се отпуска и не полага никакви грижи за себе си.

 

Изкушаваш ли се да напишеш оптимистичен роман?

Аз много искам да напиша комедия. Разбира се, това е невъзможно за мен. Макар че абсурдите около нас са толкова много, че човек трябва да ги приема с чувство за хумор. Писането на една комедия в никакъв случай не е по-малко трудно, отколкото писането на драма. За това се изисква особен мироглед, който аз очевидно нямам.

Но самото изговаряне на болезнените теми, за които пиша, вече показва, че има надежда за покаяние, за милост, за прошка. Истината е безкрайно тежка и жестока, но изговарянето й - както се случва с романа „Майките", вече е някакъв път нагоре.

 

Като гледаш децата си и тяхното поколение, оптимист ли си за бъдещето?

В литературата, театъра, киното започват да стават много добри неща. Ако имахме малко национална гордост, за нас това щеше да означава много.

Последните две награди - на Милена Андонова и Иван Черкелов, са голям успех за киното ни, за което доскоро разказвахме, че го няма. А ето че се появиха два талантливи филма.

„Естествен роман" на Георги Господинов, който има осем или девет издания в различни европейски страни и в САЩ, е голям пробив за литературата ни. Във Франция преди два месеца излязоха три току-що преведени български романа - на Алек Попов, на Емилия Дворянова и „Майките". Въпреки отношението на държавата българската култура съвсем спокойно започва да се приобщава и да върви напред. Затова - да, оптимист съм!



назад съдържание напред





съдържание


Теодора Димова: Забравихме да оцеляваме духовно
Писането е обсебващо и разкървавяващо занимание, споделя авторката на "Емине" и "Майките". ...


Септемврийско знаме
Може би е рефлекс, останал от ученическите години. Може би е въпрос на мобилизация след приятно декадентските ...


Брачно ашладисване*
Българката вирее добре на западно-европейска почва, но цъфти с упойващ аромат и като балканска, и като американска ...


Мисията
Как американската учителка Мими Хюз се опита да научи европейците по цялото течение на Дунав да разчитат знаците на ...


Мъжката гледна точка на Димитър Павлов
Зщо го избрахме Защото не знаехме с какво се ...


Тройка през октомври
Цвета Стоева разходи за последно своя розов бански из Бургас и морето, за да се срещне с Димитър Рачков и неговата ...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2014 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.